Да, идват ученици и това е част от политиката на музеите в Европа, те да се превръщат в място, където децата ще научават по по-интересен начин уроците си по история, а и самите преподаватели ще правят уроците по-интересни, отколкото в класните стаи. Казвайки, че идват учениците, от една страна, това е факт, но от друга е вярно и това, че в България изоставаме много в този аспект, спрямо другите европейски страни. Причините за това са много. През последните десет години нашият музей се опита да поеме водеща роля сред музеите в страната, що се отнася до образователни програми, до програмата „Музей-училище“. Имахме възможността наша колежка да участва в семинари, които са организирани от американското посолство и от различни европейски структури. Да се запознаем с това, как работят колегите ни в САЩ, Полша, както и в други европейски държави. Разработихме доста подобни образователни програми, като се започне с най-малките дечица от първи, втори и трети клас. Една много интересна програма е „Късчета памет“, която беше предназначена да запознае децата с това, що е музей, какво има в него, какво е това експонат, как децата да възприемат изразните средства на музея. Разработихме и продължаваме да разработваме и други програми, които са свързани с популяризирането на личности, събития и идеи в българската история.

Трудностите идват от това, че все още в България няма разработена единна национална система от такова ниво и ако трябва да направя сравнение, примерно в една Великобритания в началото на всяка учебна година музеите изпращат информация за себе си до всички училища, а училищата изготвят своя програма за посещения на определени музеи, свързани с  учебния процес, който се извършва при тях. Установява се връзка между училищата и музеите и се изготвя една обща програма, съответно посещенията са вече регламентирани и са част от часовете по история.

Нещо повече – преподавателите, които осъществяват такива уроци в музеите, получават бонуси към своето заплащане.  Това нещо се стимулира, включително и материално. Не е тайна и всички ние знаем, че когато един урок по история се проведе в музей, то той остава завинаги в паметта на децата. Съвсем естествено е обучението по история в една класна стая, която е една и съща и е омръзнала на децата, независимо от това дали те учат антична, средновековна или нова история, е едно, а когато децата присъстват на място и видят, е съвсем друго.

Хората от моето поколение си спомнят много добре за тези изключителни екскурзии, които навремето се провеждаха до културно-историческите обекти. Не може да сравниш едно посещение в Копривщица с това, което преподавателят ще ти разкаже за Копривщица. Не можеш да сравниш един урок по възрожденска архитектура, проведен в сградата на музея на Възраждането , с това,  преподавателят да се опитва да обяснява в класната стая какво представлява тази архитектура и това историческо наследство.  Едно е децата да видят експозицията „Българско възраждане“ на регионалния исторически музей и да се запознаят с  една от най-красивите къщи, Георгиади, с нейната архитектура и с понятият симетрична къща, самобитна българска архитектура и т.н., и съвсем друго е да им се разказва за тях.

Лошото при нас в България е, че нямаме изградена такава система. Напротив, все повече и повече става трудно децата да посещават музеите. Трудно е, защото учебните програми са невероятно наситени с уроци и колегите преподаватели по история казват: „Как да доведем децата, след като имаме 60 часа през годината, а трябва да предадем 62 урока?“. От друга страна, се получи един стрес, свързан с излизането на децата извън училищните сгради. Така се получи, че сега преподавателят, за да доведе децата в музея, трябва да поиска разрешение от директора, от родителите и всичко е безкрайно усложнено. Освен това няма никакъв стимул за преподавателите, които искат да провеждат уроците в музейните зали. Ние сме предоставили всички възможни условия, включително и това по препоръката на ЮНЕСКО и по решение на министерството на културата, като сме определили четвъртък за безплатен ден за посещения. Този безплатен ден се прави именно за това, децата в града да могат да организират така своите уроци, и действително идват групи деца, но все още има много какво да се желае.

От години ние говорим за това, че трябва да се изучава не само националната и световната история, но и местната история. Тази краеведска история, особено в град като Пловдив, е с изключителни възможности и това е един потенциал, който създава личности. Винаги съм давал пример с другите европейски държави, където съм ходил, без значение дали става дума  за Полша, Унгария, Германия, Италия, Гърция и т.н. Всеки един от хората в тези страни, живещи в градове с богато културно-историческо наследство като Пловдив, изпитва гордост да знае и да разказва на гостите за тази история. Не е тайна за никой, че много пловдивчани, които водят гостите си, независимо дали по главната улица или примерно в Старинен Пловдив , казват: „Ето, това са много интересни сгради“. Те даже не могат да отговорят на въпроса, кога са строени тези сгради. Да вземем Главната улица... това е един уникален ансамбъл, който съчетава в себе си по изключителен начин всички  стилове от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Нокласицизъм, необарок и т.н. Това е нещо, което го има на много малко места по света. Това е гордост! Това е гордост за нас. Да не говорим за Старинен Пловдив. Тоест, като обобщение по темата „Музей-училище“ има още много какво да желаем.

Тези уроци по краезнанието могат да бъдат вплетени в основната програма на обучението по история, стига разбира се тази програма да позволява и да има поне няколко часа през годината. Примерно когато се изучава антична история, да има поне няколко часа за античната история на Пловдив. Защото се получава така, че много деца от другите градове идват на екскурзии в Пловдив, за да разглеждат културно-историческото наследство на града ни, а местните преподаватели нямат възможност да покажат същите тези неща на своите ученици. В Атина ученици посещават Акропола в час по история, като след това през следващите няколко учебни часа те обсъждат това, което са видели.

Това е въпрос, който многократно е поставян и пред министерството на образованието, но той трябва да бъде решен на национално ниво. Ние пък ще продължим да се борим това да стане. Премахнахме практиката, която беше допреди години, учителят да доведе учениците и да ги остави на екскурзовода, който да си разкаже урока. Провеждаме специални тематични беседи с децата, имаме разработени образователни програми за най-значимите и бележити личности и събития, в които Пловдив има водещо място, като Съединението на България, българското Възраждане, Априлското въстание...Работим по тези програми от години и мечтата ни, на мен и моите колеги, е да превърнем музея наистина в място, в което учениците да провеждат своите уроци. Разбира се, подпомагаме и всякаква извънкласна работа. През миналата година бяхме основните консултанти и участници в проекта, който се разгърна тази година в Пловдив още по-масирано, по повод Деня на народните будители. Всеки един клас трябва да си избере свой патрон сред списък от 40-50 човека, които стоят в основата на българското Възраждане, и да научи за него. Да бъде направено като едно състезание на училищно, районно и градско ниво. През последните години сме превърнали работата с децата в стратегическа цел на музея! Това е много важно за нас, защото след време тези деца ще доведат своите деца и така ще бъзе възстановена тази добра традиция от миналото, която беше прекъсната за 1-2 поколения. Време, в което възпитателната работа я нямаше в музея  и се отричаше. Време, в което образователната функция на училището беше затворена в самото училище.

Напоследък има симптоми за излизане от това състояние. Много добър признак е и тази Нощ на музеите, която правим веднъж годишно – традиционната нощ на музеите. Тази година беше удоволствие да се наблюдават тези буквално хиляди хора, които посетиха музеите, и то не за да отговорят на някаква мода, а от истински интерес. Майки и бащи заедно с децата си стояха по повече от 15-20 минути в музей и това е най-хубавото, което може да се случи на Пловдив, защото той наистина е уникален град и има какво да покаже.

От страна на община Пловдив през последните 10-15 години винаги сме получавали подкрепа. Неслучайно още през 1995 година направихме едно помагало „Очерци из историята на Пловдив“, което беше посветено на най-важните периоди от историческото развитие на Пловдив. Проблемът е по-скоро на централно ниво. В развитието на българското училище през последните години има едно изключително централизиране и определяне от министерството на възможностите за класна и извънкласна работа по учебните програми. Дирекция „Образование“ на община Пловдив няма възможност да се меси в тези учебни програми, както и да ги променя, съответно да се меси в дейността на директорите. Не е тайна за никой и всички го признават, че в нашите училища се учат много излишни неща и така не остава време за творческа изява на учителите.   Община Пловдив е ангажирана с поддържането на училищните сгради, повечето от които са общинска собственост,  и създаването на по-добри битови условия за учениците. Всичко по учебната дейност е в ръцете на министерството на образованието. Многократно сме имали разговори и с инспектората по образование, но като че ли на централно ниво не могат да го разрешат този проблем, въпреки че признават неговото наличие.

Ако кажа, че няма, ще излъжа. Винаги съм казвал, че музейното дело и опазването на културно-историческото наследство е една дейност, която изисква не просто добро финансиране, а много добро финансиране, много пари. Казвам това, защото непрекъснато се повишават и изискванията на обществото. РИМ-Пловдив стопанисва четири сгради, като и четирите са паметници на културата, а три от тях са паметници на културата от национално значение. Като такива те са държавна или общинска собственост. Нашата първа цел винаги е била тези сгради да бъдат в такъв вид, че когато човек дойде в музея, да му бъде приятно да види сградите отвън. Сградите ни са едни от най-възловите, едни от най-красивите в Пловдив. Когато пък влезе вътре, да види една приветлива обстановка, да види една обновена или обновяваща се експозиция. Искаме да отговорим на това простичко изискване, когато човек дойде тук след пауза от примерно две години, да се изненада приятно, като установи, че има нови работи, не е същата стара експозиция, която е гледал предния път. А самата експозиционна дейност и работата с  посетителя в музеите е нещо, което изисква едно непрекъснато обновяване на експонатите. Обновяване не само на самите експонати, но и на тяхното художествено решение и като различен поглед върху историята, или, иначе казано – въвеждането на атрактивността в музейните експозиции. Всичко това изисква много средства.

Да,  важно е ,да се знае, че РИМ-Пловдив, както и другите музеи в страната, е не само културен и образователен, но и научен институт. Ние сме призвани да развиваме и тази част от историята, която разглежда историята на Пловдив и пловдивския край, които съответно са основни въпроси в националната история. Това също изисква много голямо финансиране и обезпечаване на финансови средства. През последните години много се говори за това, че културно-историчското наследство е приоритет и едно от основните неща за развитието на България за в бъдеще. Влизайки в Европа, всички ние много добре знаем, че там всеки един народ пази ревностно своята идентичност и в общото европейско семейство този народ може да се нареди равнопоставен с другите тогава, когато той е идентифициран, има собствена идентичност, а оттам и собствено национално самочувствие. От друга страна, говорим за културен туризъм и мога да кажа, че през последните години все повече и повече има  много интересно развитие в тази посока. Все повече стават и нашите посетители, защото тук е концентрирана историята на Пловдив от 15 век насам.

Все повече стават посетителите на музея, които идват с изключително богата предварителна информация и с желанието да научат подробности. Преди ние бяхме свикнали музят да се посещава от групи, с които екскурзоводът прави една беседа, научават каква е къщата, сградата, какво показва експозицията, какви са общите маркери в историята. Сега  идват много повече хора, които искат да навлязат надълбоко в българската история. Това е и основната задача на колегите уредници в музея. Нашата мисия е да отговорим на очакванията на посетителите и по този начин да спечелим нови приятели на България. Аз съм привърженик на тезата, че България през последните 120 години, а и отпреди това, е стояла доста встрани от интереса на Европа. Много историци и журналсти се увличат в това, да говорят колко велико е нашето историческо наследство.  Да, така е, но това си го знаем само ние. Изключвайки времето на Османската империя, през една голяма част от 20 век ние също сме изолирани от Европа. Било заради националните ни катастрофи, било заради това, че след 1944 година влизаме в една затворена система, болшинството от хората в Европа вероятно знаят къде се намира България, но със сигурност нямат представа каква е нашата роля и място в световната история. Затова е и нашият стремеж да популяризираме максимално нашето наследство, защото тогава ще се развие и културно-историческият туризъм. По искане на община Пловдив, през изминалия туристически сезон ние работихме с удължено работно време, включително в събота и неделя, за да може все повече и повече хора да идват и да се запознават с историята. Всички тези цели обаче влизат в  противоречие с финансовите цели през последните години.

Хубавото е, че благодарение на дарителските жестове на наследници на видни дейци от историята на Пловдив ние все пак успяваме да закупим определени ценни неща. Помагат ни и много фирми. Има доста дарители,  собственици на антикварни магазини, които също даряват важни и интересни материали за историята. Уникални снимки, които ние нямаме, са ни били дарявани от такива хора.  Има и немалко анонимни дарители, които не искат да се афишират кои са и откъде са, но винаги когато имат възможност, подпомагат нашата дейност. Дори имаме случаи, в които такива хора идват и питат дали има неща в антикварните магазини, които бихме искали да притежаваме, след което отиваме заедно дотам и те ги закупуват. Това е изключително чувство за историзъм. Получихме и голямо дарение от министъра на отбраната Аню Ангелов – стари образци оръжие. Пистолети, пушки...неща, които бяхме заявили, ни бяха предоставени от складовете на министерството на отбраната във Велико Търново. Друго е, като дойдат децата, да видят тези оръжия, да ги пипнат, нещо, което са виждали само във филмите.

Един уредник в музей, с висше образование, с магистърска степен, владеещ минимум два езика, който е бил обучаван и изграждан в музея 15-20 години, получава 450-500 лева заплата. Това не е заплата, с която можеш да си храниш семейството. На това обикновено хората му казват да работиш на възрожденски начала. Това, естествено, е свързано с трудностите в държавата, но ние в музеите имаме една по-особена мисия. Да пренесем това, което знаем и пазим, в бъдещето! Неприятното е, че през последните години на икономии, свързани с кризата, единствените дейности, чиито финанси се орязват, са тези, свързани с културата и музеите. Музейните работници в България са около 2000 човека. Едва ли с орязването точно на нашите бюджети държавата ще успее да извърши необходимите икономии. Истината е, че общо взето сме беззащитна сфера, защото, ако примерно преподавателите в сферата на образованието тръгнат да стачкуват и да изявяват своите претенции, това ще рефлектира върху всички българи, тъй като децата им ще си останат вкъщи и тогава ще се чуе за проблемите. Но когато ние започнем да надигаме глас, на нас ни казват: „Да, трудничко е, потърпете още малко, ще се оправят нещата!“. Това ни се казва и от министри, и от кметове, които имат добро отношение към нас и нашата дейност, но така или иначе това са фактите. Досега не съм се сблъсквал с хора, имащи властови ресурс, които да имат лошо отношение към музейното дело, но е време тези хора да разберат, че развитието на културното и музейното дело са неща, които изискват добро финансиране. Туристите, които идват от Европа, всъщност идват с претенциите да видят уникални неща, които да са и добре показани. Колкото и да е красива една тракийска гробница, ако тя не е социализирана, съответно няма да бъде и посещавана.  Същото важи и за експозициите в музеите.

Автор: Стефан Попов