Изгубени в превода - може би това клише би описало най-добре състоянието на българите студенти в чужбина. В тази рубрика бих искала да говоря за тях чрез личния си опит - субективно и може би на места емоционално. Ще се старая да покажа повече гледни точки вместо клишета и всеизвестни истини. Накратко – познатите неща под нов ъгъл. Липсата на допир с българското е силен стимулант. Изостря доста от националистическите чувства, за които дори и не подозираме, че носим.

Затова мисля, че когато си далече, носталгичен или не, все повече си задаваш въпроси за корени, за вкъщи и за себе си, което е важно за мен. Между двете крайности – възхваляването и пълното отрицание, ще се опитам да покажа всички страни на живота в чужбина, какъвто е за все по-голяма част от българските студенти.

За моята първа година във Франция бих казала, че е едно обогатяващо изпитание. Не мога да кажа, че съм имала първоначален шок, а по-скоро всекидневни изненади, които ще продължават и занапред, сигурна съм.  Затова ще говоря едновременно за Франция и за България, ще се опитам да направя паралел. Освен това ще се опитам да дам повече информация за живота на студентите и заедно с това - някои наблюдения за случвaщото се в България. Надявам се това да е място за всеки, който поне веднъж се е почувствал по-скоро номад, отколкото изгубен.

Снимка - Place de la Libération, Дижон, Франция. Фотограф Ивайло Станев

Цветелина Ангелова - mediacafe.bg