Сряда е. Вали, не по-скоро ръми, но е достатъчно, че да му се ядосвам на времето. Минава шест следобед. Запътила съм се към „Петното” за новата ми „Спирт and Spirit” вечер. Там Тома Марков представя любовния си роман “Luizza Hut”. Жълто - кафявият плакат, залепен на вратата, ме посреща. Също и песен, която харесвам, но така и не мога да се сетя коя е. Вървя към полумрака и сядам някъде там, близо до сцената. Нищо не е промени от предното ми идване преди седмица.

Лампите, картините, само хората са други. Лицата са се сменили, но не и атмосферата. Празните столове очакват гостите си, празните чаши зад бара – решилите да пият по едно, пепелниците – да бъдат напълнени с нечии угарки. Сядам и затананиквам песента. I know, I know. Чудя се на кого е. Мислите ми са „прекъснати” от сервитьорката и резонния въпрос

-  Какво желаете?

-  Меню, може ли?

Не, че ще си поръчвам някакъв коктейл, просто да го разгледам, да питам има ли от онзи чай с дъх на какао и коняк, точно заради него си поисках менюто. „Няма ме.”, отвърна тя. Нищо, друг ще пия, и предния път го нямаше. Не заради чая съм дошла все пак. Поръчах си друг и зачаках. Тома Марков е пред мен. Учудих се, че е дошъл по-рано...

Свикнала съм да чакам по такива срещи, затова се изненадвам. Но вероятно е тук, заради интереса на телевизията, която му взема интервю и засне и представянето на книгата. Вероятно пък греша...така и не го попитах. Пред погледа ми обстановката се променяше, вратата се отваряше пред няколко секунди, все нови и нови лица навлизаха в полумрака. Нови са ми, защото ги виждам за първи път или пък така ми струва, заради „светлинните ефекти”.

На масичката на сцената се подредиха питиетата, три екземпляра от книгата се „изправиха” пред чашите. Учудих се на третия микрофон. Защо ли си мисля, че Тома Марков сам си е достатъчен, за да представи Луиза Хът. Е, грешах. До онзи миг, в който не съзрях в полутъмното Мартин Карбовски. Минава седем. Трябва да започват, но се бавят. Нормално, смънка гласът в главата ми. Отново звучи песента, която ме посрещна. Защо не мога да се сетя коя е.

Засмивам се на себе си. След минута в чудене „открих” Любен Дилов-син. Открих, защото не съм и разбрала кога е дошъл. И светлината на сцената се увеличи, музиката спря. Значи почват си казах и насочих поглед напред, а не реещ се из запълненото пространство. Стори ми тясно, явно не съм го виждала толкова пълно досега. Но е хубаво. Тримата главни герои на вечерта заемат местата си. Удобните, предполагам, столове са заети, микрофоните включени, две кутии цигари на масичката допълват интериорът й.

Три пъти едно „Добър вечер”, изречено от Тома, постави началото. Изчакват само Любен Дилов-син да заеме мястото си на средния стол, за да започнат наистина. Именно той започва, защото е редактор на книгата. А както каза и Тома Марков, трябва да се уважават редакторите. Запалва цигара и разказва прозрения за пола на ангорския заек. Смях се разнесе. Това дали има общо с книгата, помислих си. Засмях се и си спомних, че всъщност е трудно да определиш пола на заек. Помислих, че тъкмо ще то науча и ще се хваля с новите си знания. Наивен оптимист.

Редакторът започна с определение що за роман е „Luizza Hut” - нещо като роман, нещо като поема, но е любовна. Разбират я и тези, които не могат да четат. Смях отново. Вечерта явно ще е смешна, всяка втора дума на Любен Дилов предизвиква усмивки с глас.

„Луиза Хът е намереното нещо.” И спира с хваленето, че „ще се възгордее”. Тома решава да се включи като доразкаже историята със заека. Научих, че въпросът къде лежи заекът е равен на днешното къде е проблемът. И за да разбереш мъжки или женски е ангорският заек вземаш кутия за обувки. Слагаш го в нея за през нощта. Облепяш я с тиксо и я пъхаш под леглото. Ако на сутринта е избягал, значи е мъжки, ако е избягалА – женски. Интересно, нали?

Думата е прехвърлена на Мартин Карбовски, който зачита любимото си „парченце”, а именно онова за „пчелата в мола”. Чете някак насечено, а Тома нервничи или просто клати крак, усмихва се с цигара в уста. В „парченцето” се говори за гейовете. Тома зачита друго „парче”. „Играе с гласа си”, сменя интонацията, защото „води разговор”. За да добия все пак най-обща представа за сюжета на книгата ми „помага” Любен Дилов-син. След прочетеното парче, той каза впечатленията си.

Отново ми стана смешно, китайски ксанакс, „дрогата”, на която е Парлапанов или Макаронов, по-добре сами разберете, защото и без това забравих. Карбовски зачита нова част, този път са стихове от книгата. Разказва се за джентълмена Макаронов, за хазаина му Парлапанов, който е и реална личност, за Луиза, която фронтмен на бандата (музикална). Разбирам, че любимата песен на този персонаж, Парлапанов, е “Don’t cry me, Argentina”.

И тя зазвуча в главата ми. „Ще си я пусна, като се прибера”, казах си и се „върнах” в „Петното”. Точно не навреме, защото Любен Дилов каза, чее време да спрат с четенето, че иначе ще прочетат книгата. Не че ще е лошо, просто няма да следват номерацията страниците само това ще му е лошото. За по-мързеливите или пътуващи от София до Варна, както спомена Тома Марков в началото, е направил и аудио вариант на книгата. Дискът е закрепен на задната корица, но смятам първо да я прочета, после да я чуя, а и надали скоро ще ходя до Варна.

Преди обаче да приключи представянето, Любен Дилов намеси и политическия контекст. Спомена да не си купуваме книги, а да си ги пишем сами. Или ще сме като Макаронов – вечно с „два кинта и китайски ксанакс”. Светлината намаля, отново същата песен зазвуча, за трети път тази вечер...дразнят ме, мисля си. Хора се отправят към Тома, да им разпише книгата, да го поздравят, да го потупат по рамото. Сигурна съм, че му дават идеи за нови истории, защото както отбеляза Любен Дилов „той се храни с писане. Да му дадем храна”...

Снимки - авторката

mediacafe.bg - Галина Узунова