Защо в Пловдив махат блокадите на кръстовищата, а в София и Варна не?

Ето този въпрос не ми дава мира от сутринта. Ще опитам да разсъждавам върху него на белия лист, макар че, предупреждавам: формулираните предварително наум резултати никак не бяха лицеприятни за нас, гордите и аристократични филибелии. Сигурно противоречивите чувства, които изпитвам са валидни и за много други. От една страна, да има будно гражданско общество, което да се бори за справедливост и прозрачност, е много хубаво. Освен това протестите, дори само от телевизията, зареждат с някакъв ентусиазъм – атавистично стадно чувство за принадлежност към колектив, който излъчва сила. От друга страна обаче, като се замисля, че в Пловдив може да се блокира възлово кръстовище, което да ми наруши комфорта на придвижване, ентусиазмът ми рязко започва да намалява. От трета страна, от чист местен патриотизъм гледайки как във Варна и София има блокирани кръстовища, а тук няма, ме хваща яд. Така аз ту съм за протестите, ту съм против тях, но това е друга тема.

Защо в Пловдив полицията набързо насмита палатковите лагери от пътните артерии, а в административно-политическата и морската столици се примири с тях? Възможните отговори са няколко:

Вариант 1. Пловдивските протестиращи са най-смотаните протестиращи – не са достатъчно многобройни, организирани, последователни. Умозаключение, което е доста неприятно, но се явява все пак възможно.

Вариант 2. Пловдивската полиция е най-добрата, върши си работата на най-високо ниво – с дисциплина, организация, подход и визия; за нея да се справи с къмпингуващите някакви си там протестиращи-мротестиращи е по-лесно от паркиране на бебешка количка в Градската градина. Точно този вариант не знам защо, но също ме изпълва с противоречиви чувства. Като цяло той и споменатият преди него не се взаимоизключват, но това са съждения, породени от не особено повърхностен поглед.

Вариант 3. Най-неприятният: На управляващите не им пука за Пловдив. Аз, като цяло, в конспиративни теории не вярвам. Тази до голяма степен изглежда такава, но за съжаление има доста доводи, на които може да стъпи. Протестите, с епизодични изключения, не са особено масови, а също така не могат да се похвалят с ясна стратегия. Тактически се вижда, че има кой да дърпа конците, организират се внезапни блокади, има средства за различни прояви, внимава се за евентуални провокации, но стратегия отвъд това не се забелязва. С други думи един отряд за борба с безредици лесно би се справил с такива протести. Но управляващите сякаш са се примирили с тях и оставят транспорта в хаос, а сградите на основополагащи за суверенната и правова държава институции са поругавани без последствия. Това обаче се случва извън Пловдив. Тук нещата са на другия полюс. И според мен е така, защото централната власт иска чрез тези не особено лицеприятни действия протестиращите да се самодискредитират в очите на останалите хора, които засега пасивно наблюдават и се чудят какво да предприемат (като мен). Още римляните са го казали „Разделяй и владей!“. А София е център на всьо и вся в национален мащаб, именно там се решават всички важни въпроси. Очевидно е направена преценката, че протестите не са опасни и с активизирането на живота наесен протестиращите сами ще станат антипатични на мнозинството. Защото, когато тръгнат учениците на училище и повечето хора приключат с отпуските, хаосът ще се превърне в катаклизъм.

„Варна е също центъра на просветата,“ неслучайно пееше великият Тодор Колев. В тази „Песен за любимия град“ за Пловдив не се споменава и дума, а големият актьор е работил и живял тук. Ако от интелектуалната пародийна чалга, погледнем към автентичната (имам предвид като звучене и послания), сещам се и за още една песен, в която двата града са обект на противопоставително възлияние. Носи умопомрачителното заглавие „Ласмаги джасмаги“. Няма да я цитирам. Който я знае, ще се сети, който не – да си я потърси.

Варна е важен туристически и транспортен център. Понастоящем – хубав или лош – сезонът е в разгара си. Движението е интензивно и това също е в полза на стратегията за полицейска ненамеса. А Пловдив? Хилядолетният град има нещастието да е прекалено близо до София, за да бъде национално значим. В исторически план има множество доказателства за това. Ще посоча само няколко политически от последните години. Да сте чували другаде в голям град кметът сам да сдаде властта, без да се яви на избори, само с натиск от центъра? А такива примери на практика има повече в новата местна история, отколкото обратното – Гарабед Томасян, Спас Гърневски, Иван Чомаков и наскоро Иван Тотев. Да сте чували другаде гръбнакът и витрината на местната икономика, какъвто статут имаше в близкото минало Международният панаир, да бъдат подарени на частен собственик? Не продадени, не приватизирани, а просто подарени. Да не навлизаме в сфери като култура, бизнес и спорт.

Във Варна кмет беше принуден да даде оставка посред мандата, но това си беше чисто по местна инициатива и вследствие на протести. В пълно потвърждение, че в черноморския град има повече свобода за действие и самостоятелни политически и обществени инициативи. А Пловдив е под сянката и ботуша на съседа си. Дотолкова, че и обикновените граждани го усещат и вероятно до голяма степен за това тук протестите сякаш изглеждат по-вяло. И полицията може да си свърши работата, понеже от пловдивските протести нищо не зависи.

С тези характеристики е просто още чудо, че този град е жив, динамичен, красив и развиващ се! Да вярваме в това чудо и да работим за него!

Вашият коментар