Архиви на ЦРУ разкриват за бунтове и безредици срещу комунистите в Пловдив

Потенциалът на електронния архив на ЦРУ от скоро започна да става достояние и у нас както в научни изследвания така и в медии. На 27 март в сайта на вестник труд излезе материал за това, че през 50-те години според доклад на ЦРУ парламентът на югославската Социалистическа република Македония е замислял присъединяване към България. Архивът съдържа изключително интересни неща, като в момента броят на документите за България е около един милион. Ето като пример доклад от 1956 година:

Младите работници от Димитрово (Перник) са бунтовно настроени срещу властта и често има сблъсъци между тях и милицията, особено за западни нововъведения като тесни панталони и модерна музика, която младите много харесват. При един случай през 1955 г. началникът на милицията забранил на ресторантски оркестър да продължи свиренето на модерна западна музика, заради което бил шумно бит от група млади работници. Един от тях – някой си Ганди, бил арестуван и хвърлен в затвора.

И сега не е лесно да посегнеш на полицай, но по-възрастните и изобщо заинтересувани хора знаят какво е било във времето на сталинизма – така че Перник си е Перник! Ever!

Пловдив е известен по принцип като културно средище, но по отношение на съпротивата срещу комунистическия режим също има какво да се каже. Дори градът е от първенците в това отношение. Имам предвид доста известната напоследък тютюноработническа стачка през май 1953 г. Тя е спомената за пръв път от историчката Искра Баева през 90-те години на 20 век, открила съвсем кратко известие в британски документи. Липсата на документални известия за случилото се е особено показателна, което допринася през годините да се пише какво ли не. Съпротивителната проява е популяризирана в най-голяма степен от яростния противник на комунистическото управление – покойният Христо Марков, депутат в Седмото Велико народно събрание и 36 Обикновено народно събрание, придобил известност и като активен участник в протестите срещу правителството на Пламен Орешарски през 2013 – 2014 г. На конференция в Нов български университет през 2011 г., посветена на тези въпроси в България, наред със стойностните изследвания на професионални историци са издадени и изпълнени с възмущение и гняв спомени и свидетелства на любители. Едно от тях е това на Христо Марков. Той публикува материала за стачката и в блога си и съдейства за разпространяването на информацията на други места в Интернет. Изложените от него данни се появяват в електронни публикации от други автори.

Сензационните заглавия и твърденията за многобройни жертви провокират интереса на журналистката Силвия Томова да направи собствено разследване, което разкрива преувеличенията и несъстоятелността на много от твърденията на радикално настроения автор. Нейните опити да намери допълнителни известия, включително и спомени за събитията също са неуспешни. В заглавията на някои и в съдържанието на всички материали за стачката с източник Христо Марков неизменно присъства твърдението, че това е първата антикомунистическа проява след смъртта на Сталин в Източна Европа. Без съмнение това е повод за гордост на всеки пловдивски местен патриот. Свободно достъпните за всеки разполагащ с интернет връзка и владеещ английски език архиви на ЦРУ обаче разкриват доста по-различна от съществуващата до момента представа.

Стачката не е изолирано събитие. Конкретен повод за нейното избухване не е смъртта на Сталин, а промяна в стопанската политика на Съветския съюз. От края на 1952 г. голяма част от суровия тютюн започва да се изнася за преработване в СССР, което оставя пловдивските тютюноработници без препитание. В знак на протест те отказват да вземат участие в тържествата за 1 май и в следващите дни започват стачка. Данните за датата са противоречиви, 6 или 10 май, но участието е масово, посочва се числото 2200 работници. Министърът на вътрешните работи Антон Югов, самият той пловдивчанин и някогашен тютюноработник, пристига от София в опит да успокои духовете, но появата му допълнително разгневява работниците. Стига се до сблъсъци с милицията, загива един човек. По същото време и при подобни обстоятелства избухва стачка и в Хасково с участието на около 1500 души, където загиват други двама; общо в двата града около 50 са ранените. Срещу работниците, които са отказали да участват в манифестацията на 1 май е повдигнато обвинение от прокурор, за когото се твърди, че е убит през август същата година край град Дупница. Престъплението очевидно е част от старателно подготвена акция на отмъщение, защото ден преди това е убит друг прокурор, участник в обвиненията на „Народния съд“ след 9 септември 1944 г. И ако, като вече се каза, за стачката през май е достигнала някаква информация, архивите разкриват напълно неизвестни стачни действия на тютюноработници през следващите два месеца, съпроводени от вълнения и в други отрасли. Докато през май лозунгите и исканията са за хляб и работа, сега вече сведенията са, че се скандира срещу управлението на страната. Твърди се, че протестиращите са жестоко наказани. Над 300 са арестувани, поне 50 от тях разстреляни, а останалите изпратени в концентрационни или трудови лагери. На 23 юни избухва бунт във фабрика „Васил Коларов“ (Държавна кожухарска фабрика „Васил Коларов“ или Държавен захарен завод „Васил Коларов“). Един от директорите на завода е извлечен от колата си и пребит, а автомобилът е подпален и изпотрошен. Само пристигането на милиция спасява живота му. При тези безредици в града отново идва Антон Югов.

Тези сведения съвсем не са изолирани, подобни действия се срещат и на други места в страната. Очевидно има много какво още да се каже за съпротивата през първите десетилетия от комунистическото управление. Интересното е, че в Пловдив е регистрирана стачка на тютюневи работници още през септември 1947 г., протестиращи срещу малките хранителни дажби.

Друг интересен аспект, върху който хвърля светлина архивът, е въпросът с авариите и злополуките в българската промишленост по време на социалистическия период. В наскоро публикувано монографично изследване върху този проблем Даниел Вачков обърна сериозно внимание на многобройните обвинения в саботажи, характерни за времето от края на 40-те до началото на 50-те години. Заключението на автора е, че голямата част от обвиненията са безпочвени и инцидентите се дължат на немарливост или прекалена експлоатация за да бъде изпълнен или преизпълнен зазадения план. Той намира, че тези обвинения са с цел разчистване на сметки, както в случая с Трайчо Костов и други ръководни стопански кадри. Като се има предвид масивът от сведения на ЦРУ за саботажи и палежи, както и изобщо цялостната дейност на агенцията в България, следва да се каже, че страховете от страна на управляващите от такива подривни дейности и шпионаж съвсем не са безпочвени. Изследването на Вачков разглежда саботажите само до началото на 50-те години, а според подробен анализ на ЦРУ за този период е по-характерна съпротивата в селските райони. От 1953 година до средата на десетилетието обаче тя се съсредоточава в градските и индустриалните центрове и от това време има регистрирани множество посегателства срещу стопански обекти.

Съпротивата срещу комунистическото управление е само един от въпросите, които могат да се посочат, но на практика архивът предлага огромен ресурс. Разбира се документите трябва да се разглеждат строго критично и само въз основа на тях, особено в единствени известия е несигурно да се извеждат категорични твърдения. Макар и разсекретени, в тях много често са заличени отделни думи, редове, дори по-големи откъси. При всички случаи и възможни условности те могат да дадат много на един изследовател. Освен чисто фактографски данни, изключително интересни са анализите за живота, бита и настроенията на населението. Колкото повече изследователи се насочат към документите, толкова по-надълбоко ще се навлеза в опознаването на българското общество през втората половина на ХХ век. Най-добрият подход следва да бъде съчетаването им с други известия от домашен или трети произход, похват поначало класически за историческата наука.

Документите са интересни не само за историци, но и за социолози, полтиолози, икономисти и други представители на научното познание. Към момента в България по наши проучвания тези архиви са ползвани основно във връзка с отделни журналистически публикации и съвсем рядко и частично за научни изследвания. Освен всичко друго ползването на документите е изключително удобно, много по-бързо от това в българските хранилища, като в някои случаи, информацията е по-подробна и шансът да се пропусне нещо при търсенето е по-малък. Работата с трансатлантическата електронна платформа в пълна мяра демонстрира достиженията и предимствата на дигитализацията в науката. Това е важна стъпка в развитието на съвременните интелектуални дейности, за което трябва да се работи още по-усърдно в България. Бъдещето така или иначе принадлежи на техологиите.

Архивните снимки са част от колекцията на Пламен Кочев в неговата група във Фейсбук „Акция „Фото Пловдивъ

Коментари (1)

Вашият коментар