Българите са по целия свят, просто трябва да ги поканим

За да се промени негативният тренд на топящото се като мартенски сняг българско население, нещо със сигурност трябва да се промени и все още не е пределно късно. Но какво? Да се налеят ударно средства за повишаване на раждаемостта и здравеопазването е ясно, но не е толкова просто. Важно е не само количеството, а и качеството. За това освен повишаване на раждаемостта са нужни много сериозни инвестиции, далновидни стратегии в образованието и развитието на икономиката, стандарта на живот и не на последно място – културата, масова и елитна. Ако страната е силна икономически и привлекателна за живот, хора сами ще дойдат. Въпреки че се наблюдава някакъв приток на заселващи се чужденци, както и на завръщащи се българи, те засега са маломерни и стихийни.

Основният резерв е именно обръщане към чуждестранната българска диаспора, като тук се имат предвид както напусналите в ново време българи и техните потомци, така и тези от български общности, формирани по-назад в историята. Такива основни ресурси са Македония и Бесарабия. С оглед на конфликта с Р. Северна Македония, към момента положението не е особено перспективно, макар че около 80 хиляди души от там притежават българско гражданство. Ясно е, че то се търси не от патриотични причини в повечето случаи, но именно това е пътят. Още римляните са казали „Където е добре, там е родината“, а в нашето съвремие икономическият фактор и жизненият стандарт са все по-определящи. Отношенията със Северна Македония са широко известни. Не си даваме да ни ограбват историята и да ни наричат татари и фашисти и това е! Аз самият съм писал материали в подкрепа на това. Започвам обаче да си мисля дали все пак не е по-разумно да си плюем на и без това многократно оплюваните и от нас самите, и от други народи български сурати и да вземем да пуснем С. Македония в ЕС. Премахването на границата ще даде възможност за възстановяване на добросъседските отношения. Самите македонци ще могат да идват по-свободно да учат и работят, българи ще ходят далеч по-масово в тяхната страна, ще пият в меаните, ще играят хора, ще пазаруват и правят оборот на местните хора и така чрез тихата дипломация на всекидневието на тях ще им стане ясно, че сме братя, а в училище и медиите им пълнят главите с глупости. Кръвта вода не става!

Какво се случи с Беломорието след влизането в ЕС на България? Че там си е вече българско. Колко хора си купиха имоти, колко инвестиции се правят, колко туристи от България са по плажовете и заведенията? Навсякъде надписите и менютата са на български. При това в Гърция, какво остава за страна със същия език и азбука, плюс минус две-три букви. Доколкото знам, такава политика тихомълком се извършва от страна на администрацията на поставилия на първо място националните приоритети на Унгария Виктор Орбан. Трансилвания, която за унгарците е същото, което е Македония за българите (със съществената разлика все пак, че тамошните унгарци не са се поддали на асимилация и не е правен опит да се формира друга народност), се изкупува от унгарски фирми и физически лица. Държавните граници остават, но икономическото и културното влияние могат съществено да допринесат за разрешаване на заплетени в миналото междунационални въпроси, а те имат отношение и към движението на население – с други думи на демографията.

Нека обърнем взор към по-непознати въпроси от споровете със С. Македония. Има една поговорка „Заради наш Илия намразил свети Илия“. Нещо подобно беше в моята младост с бесарабските българи. В общежитията на Великотърновския университет имаше голяма тяхна колония. Те учеха и живееха безплатно като българи от чужди държави. Жените бяха тихи и ученолюбиви. Мъжете обаче открито говореха из общежитията, че не са никакви българи, а руснаци или украинци. Бяха опасни – твърдяха, че са боксьори и / или ветерани от конфликтите при разпадането на СССР. Понеже бяха многобройни и сплотени, често пребиваха студенти от България за безобидни поводи като харесване на „техни момичета“ или просто че били погледнати от някого накриво. Този тормоз продължи няколко години, докато в крайна сметка нещата бяха уредени с масов бой във фоайето на Първи блок на студентските общежития на ВТУ между няколко десетки местни българи и бесарабските сънародници, които тогава наричахме барбарели. Не съм ходил на война и се надявам никога да не ми се случи, но убеден съм, че тази ръкопашната схватка с подръчни средства не се отличаваше особено от реалните бойни действия на закрито като тези при Сталинград или в Западен Бейрут например. За щастие убити нямаше, но немалко пострадаха; един от противниците беше откаран спешно с хеликоптер до ВМА. Тогава явно въздушната медицинска помощ е съществувала, за разлика от сега. Нашата компания се покри със слава, спечелихме уважението на барбарелите и особено на техните тартори и те престанаха да се занимават с дреболии като бой на невинни момчета. Преориентираха са към криминалния контингент. Постепенно по неизвестна причина те изчезнаха и вече след моето следване бяха заменени от македонци. Поне във ВТУ.

Неприязънта ми към бесарабските българи продължи доста дълго, но постепенно в работата си като преподавател и от други житейски случаи се убедих, че опитът от моята младост е по-скоро изключение. Срещнах достатъчно случаи на бесарабски българи, които обичат България, искат да останат в нея и се интегрират чудесно. Бесарабските българи притежават далеч по-отчетлива връзка с някогашната си Родина от повечето македонци, неслучайно много работодатели се обръщат към тях въпреки немалката езикова бариера, защото те говорят обикновено руски език, примесен с архаизирани български изрази и думи. И при тях не винаги националната идентичност е на ниво, но това е както напълно разбираемо, така и обратимо далеч по-лесно, защото в техните земи поне не се води истерична антибългарска кампания. Така че усилията на всички български правителства трябва задължително и трайно да бъдат насочени към тях. За съжаление на този етап положението е пожелателно. Наскоро при мен в музея дойде млад човек от украинска Бесарабия, завършил висшето си образование в Пловдив. Той с огорчение ми сподели, че въпреки корените и самосъзнанието му, вече четири години не може да получи българско гражданство. Че този прост административен акт е усложнен с очевидната цел някои да печелят пари, в следствие на което с тази ценна привилегия (аз наистина я почувствах така и дори ми стана малко неудобно пред момчето, че я притежавам) се сдобиват руски и украински остапбендеровци. Тарикати, които след това по най-бързия начин се отправят далеч по на запад от България. Момчето даде пример как става в Израел – привличат се евреи от цял свят, които щом дадат доказателства за произхода си пред израелските представителства в своите страни, още с кацането на летището им се връчват документите. За всеки случай проверих и се оказа вярно. Документ на летището е за временно пребиваване, но след седмица паспортът на гражданин на Израел е готов. Дават им се също така финансова помощ, SIM карта и се вписват в системата на медицински грижи.

Няма да изненадаме никого с оправността на евреите и непрактичността и недалновидността на българите, но въпросът е екзистенциален и трябва да се разреши спешно. Връщането на българите от чужбина трябва да стане национален приоритет и със сигурност има начини, но е необходима целенасочена политика. Все пак трябва да има защо да се върнат или да дойдат в България. Нужни са инвестициите в качествено образование и реализация на младите хора, така че те да остават в страната. С всички финансови и организационни средства трябва да се работи за завръщане на напусналите, голяма част от тях са икономически емигранти и с удоволствие биха го направили. Могат да се предвидят данъчни облекчения, опрощаване на дългове, здравна помощ и всякакви други преференции, които обаче трябва да бъдат еднакви за всички и местни, и идващи, за да няма дискриминация, така че опираме отново до икономическите възможности.

Привличането на хора обаче трябва да е приоритет, без тях нищо не става. Няма ли работна ръка, няма икономка, доходи, пенсии. Всичко е обвързано. Инвестициите в икономически и културно по-силна българска държава може да доведат и до привличане на хора с небългарски произход – не бива да имаме нищо против такива, които са учили в български учебни заведения, приобщили са се към местните ценности и начин на живот и искат да останат. Демографският проблем засяга и образователната система, а сериозна възможност за нейното развитие в сферата на висшето образование и науката е привличането на учащи от други държави, без значение на народността, оставането и реализацията тук на такива хора също ще даде добавена стойност на цялата описана система от отношения между население и жизнен стандарт.

Няколко пъти, ни в клин ни в ръкав за такава тема, споменах културата. Точно мощно българско културно влияние върху разбиранията и ценностната система на хората може да съдейства за оставането им тук дори да не са етнически българи. Какво значение имат народност и религия, когато живеем заедно и се разбираме, споделяме делници и празници. Покрай моите ловни дейности познавам доста етнически турци. Това са прекрасни хора – работливи, възпитани, весели. Те са мюсюлмани, но както и повечето българи са светски хора – пият алкохол, ядат свинско и изобщо си живеят прекрасно с останалите общности. Никак не са рядкост смесените бракове, семействата са сплотени. Такива хора имат роднини в Турция и знаят добре, че там нравите са по-консервативни. Това особено се знае от родителите, чиито момичета са се омъжили в Турция за местни момчета и добре виждат разликите в начина на живот. Немалко изселници все още изпитват носталгия към България и българското и биха се върнали при подходящи условия. Тези хора имат същата Родина като българите, имат право на нея и трябва да им се даде възможност за това. Да не говорим, че в Турция има все още помашко население, чиито деди са избягали през Балканската война, но пазят българския си език. Тогава българската държава не е направила нищо да ги възпре, сега повече от сто години пак не се интересува от тях. Но тази държава не се интересува от тези в нея, а какво да кажем за другите. Всички обаче можем да бъдем едно цяло, защото държавата с нейните инструменти и политики има възможностите ако не с един замах, но твърде бързо да разреши трупани от десетилетия, че и столетия проблеми. Стига да реши.

Сигурно сте срещали в социалните мрежи лозунга „Пазете циганите, те са бъдещето на България“. Едновременно смешно, тъжно, но и вярно. Стотици обезлюдени малки и не чак толкова малки населени места са обитавани в огромното им мнозинство от роми. Националистическите партии наричат тези процеси циганизация и обвиняват за това кой ли не. Това обаче е логично следствие от безхаберното отношение на правителства и системи към тези хора. Те наистина са диви, изостанали, основен криминален контингент, но са хора и могат много лесно да се променят, ако към тях има нужното отношение, ако имат работа и образование. Българските политици обаче предпочитат циганите да са прости и неграмотни, за да могат да бъдат манипулирани. В много от населените места, където циганския етнос е взел връх, се наблюдават съвсем други реалности от заплахите за циганизиция. Тъй като на практика други работоспособни хора няма, местните роми са основна работна ръка и имайки заетост и доходи по нищо не се отличават от другите български граждани. Строят и обзавеждат уютни домове, купуват си автомобили, децата им ходят на училище. Жизненият им стандарт се повишава, а с това самочувствието и желанието да се развиват в една или друга насока. Парадоксално е, но точно в такива малки населени места циганите са съхранили и поддържат български обичаи като коледуване, лазаруване и други отмиращи сред все по-модернизиращите се и урбанизиращи българи празнични традиции.

Съвременният национализъм не трябва да бъде на етническа основа, а на тази на държавното и културно приобщаване. Силна държава с институции и културно влияние може да направи чудеса. Етническото самосъзнание, език и други фактори на този тип идентичност няма никакъв проблем да съществуват и да се изявяват, ако не са срещу националното. Колко много български творци и спортисти, прославили страната по света не са етнически българи? Но тези хора са допринесли за българската си Родина много повече от други, които са си татуирали Ботев и Левски, „Свобода или смърть“, „Съ нами Богъ“, черешово топче, стихотворението „Опълченците на Шипка“, „Шуми Марица“ и пр. Една Франция благодарение точно на такива фактори като силна национална култура, политика и жизнен стандарт е приобщила толкова много народи.

Негативното отношение към съгражданите ни, които не са етнически българи, шумно пропагандирано от така наречените патриотични или националистически формации никак не е решение. България само може да загуби от разрушаване на етническия мир и традиционните толерантни отношения между различните общности.

Голяма част от нещата, за които пиша са известни, но въпреки това събирането им на едно място под обща концепция е важно. Утопично изглежда да се пише за далновидност, силна държава, икономически и социални действия в условия на политическа и здравна криза, но проблемът е болезнен и стратегически. Сигурен съм, че има и много неща, които не са познати на повечето читатели или съм им представил по-различен поглед. Темата няма как да се изчерпа с написаното тук. Напротив – то по-скоро има програмен, тезисен характер и колкото повече хора го забележат и се замислят, толкова по-добре.

Българи има из целия свят, така че само трябва да си подредим къщичката и да ги поканим. Те вече се и отзовават, но наистина трябват стратегия и политика. За бесарабските българи и другите български общности в Северното Причерноморие в Крим и Таврия обществеността като цяло е наясно. В сянка обаче остава една още по-многобройна група хора с български корени, все повече от които в последно време се връщат към тях, но нашата държава проспива и това. Имам предвид гагаузите. Понастоящем те живеят предимно в района на Варна и Балчик и изобщо в Свероизточна България и страдат от същите негативни демографски тенденции, както и останалото българско население. Някога обаче гагаузите са били далеч по-многобройни. Тъй като живеят предимно в източнобългарските земи, те са увлечени от няколкото миграционни вълни към Бесарабия. Днес в Молдова има автономна гагаузка територия. Но отделното етническо съзнание на гагаузите е формирано в по-късно време. Преди това те се самоопределят като българи и дори се наричат ески болгар – стари българи. Произходът им е обвит в неясноти, но може би точно те са остатък от тюркския етнически субстрат на прабългарите, за който толкова много се спори. Гагаузите със сигурност идват като българи в някогашната Руска империя. Отдавна е доказано, че техният език, макар и повлиян от този на османските турци е самостоятелен. Оказва се, че и в наше време гагаузите не са забравили напълно българското си минало. Понастоящем немалко от тях идват в България и някои от остават тук. Към гагаузите има пропаганда от страна на Турция – заради езика и на Гърция – заради православието, но историческата аргументация е в най-голяма степен на българска страна. За да се доразвият тези отношения обаче, е необходимо особена грижа, а не просто нещата да бъдат оставени на самотек. Това е работа на държавно ниво.

За гагаузите има вече много материали в мрежата. Теориите за народностния им произход и данните за самосъзнанието им са различни. Но ако се вгледаме в носиите, обичаите, музиката със същите инструменти и неравноделен такт, дори лицата, запазили далеч повече нашенски особености, за разлика от тези на бесарабските славяноезични българи, при които ясно личат повече черти от източните славянски народи – българското е ясно забележимо. Столицата на гагаузката автономия е Комрат. Град свързан с българската история. От Комрат е съпругата на известният капитан Райчо Николов, Екатерина Дечева. В многобройните документи от архива на офицера в пловдивския исторически музей там, където се говори за Комрат през 60-те и 70-те години на 19 век никъде не се споменават гагаузи, а само и единствено българи. Комрат е „българско поселение“. Днес обаче от страницата в Уикипедия на този град се вижда, че той е побратимен с четири турски, три руски града и нито един български.

Статия от 2009 г. на Киряк Цонев, писател и дипломат, самият той гагаузин, носи заглавие „Безхаберието на България тласка гагаузите към Турция“. Нищо не се е променило от тогава, но всъщност безхаберието на българската държава е пагубно за собственото ѝ население. Какво остава за останалите извън страната български общности?

Все пак надежда има. Отчасти не е толкова лошо, че страната е по-рядко населена. Пандемията го показва. Показа ни също, че не сме и толкова малко. Има кой да се разболява, има кой да оздравява, за съжаление има и кой да умира. Особено многобройни сме, ако се гледа бавният темп на ваксинациите. Малките държави са в състояние много бързо да се променят към добро. Просто трябва политическа воля. Ако я няма, значи някой не иска да я прояви. Дали действително заради безхаберие и некомпетентност, дали заради това че задкулисни интереси тласкат управляващите на национално и местно ниво към разрешаване на първо място на лични проблеми, дали заради нещо, което не се сещам – не мога да кажа. Но това е ПРЕСТЪПНА БЕЗОТГОВОРНОСТ! ТАКА НЕ МОЖЕ ДА ПРОДЪЛЖАВА.

Българите така или иначе спят, просто трябва да наблегнат на процеса на размножаване.

Автор на водещата снимка в публикацията: Димитър Дардов

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Кой е виновен за обезлюдяването на България?

Вашият коментар