За да се промени негативният тренд на топящото се като мартенски сняг българско население, нещо със сигурност трябва да се промени и все още не е пределно късно. Но какво? Да се налеят ударно средства за повишаване на раждаемостта и здравеопазването е ясно, но не е толкова просто. Важно е не само количеството, а и качеството. За това освен повишаване на раждаемостта са нужни много сериозни инвестиции, далновидни стратегии в образованието и развитието на икономиката, стандарта на живот и не на последно място – културата, масова и елитна. Ако страната е силна икономически и привлекателна за живот, хора сами ще дойдат. Въпреки че се наблюдава някакъв приток на заселващи се чужденци, както и на завръщащи се българи, те засега са маломерни и стихийни.
Основният резерв е именно обръщане към чуждестранната българска диаспора, като тук се имат предвид както напусналите в ново време българи и техните потомци, така и тези от български общности, формирани по-назад в историята. Такива основни ресурси са Македония и Бесарабия. С оглед на конфликта с Р. Северна Македония, към момента положението не е особено перспективно, макар че около 80 хиляди души от там притежават българско гражданство. Ясно е, че то се търси не от патриотични причини в повечето случаи, но именно това е пътят. Още римляните са казали „Където е добре, там е родината“, а в нашето съвремие икономическият фактор и жизненият стандарт са все по-определящи. Отношенията със Северна Македония са широко известни. Не си даваме да ни ограбват историята и да ни наричат татари и фашисти и това е! Аз самият съм писал материали в подкрепа на това. Започвам обаче да си мисля дали все пак не е по-разумно да си плюем на и без това многократно оплюваните и от нас самите, и от други народи български сурати и да вземем да пуснем С. Македония в ЕС. Премахването на границата ще даде възможност за възстановяване на добросъседските отношения. Самите македонци ще могат да идват по-свободно да учат и работят, българи ще ходят далеч по-масово в тяхната страна, ще пият в меаните, ще играят хора, ще пазаруват и правят оборот на местните хора и така чрез тихата дипломация на всекидневието на тях ще им стане ясно, че сме братя, а в училище и медиите им пълнят главите с глупости. Кръвта вода не става!
Какво се случи с Беломорието след влизането в ЕС на България? Че там си е вече българско. Колко хора си купиха имоти, колко инвестиции се правят, колко туристи от България са по плажовете и заведенията? Навсякъде надписите и менютата са на български. При това в Гърция, какво остава за страна със същия език и азбука, плюс минус две-три букви. Доколкото знам, такава политика тихомълком се извършва от страна на администрацията на поставилия на първо място националните приоритети на Унгария Виктор Орбан. Трансилвания, която за унгарците е същото, което е Македония за българите (със съществената разлика все пак, че тамошните унгарци не са се поддали на асимилация и не е правен опит да се формира друга народност), се изкупува от унгарски фирми и физически лица. Държавните граници остават, но икономическото и културното влияние могат съществено да допринесат за разрешаване на заплетени в миналото междунационални въпроси, а те имат отношение и към движението на население – с други думи на демографията.
Нека обърнем взор към по-непознати въпроси от споровете със С. Македония. Има една поговорка „Заради наш Илия намразил свети Илия“. Нещо подобно беше в моята младост с бесарабските българи. В общежитията на Великотърновския университет имаше голяма тяхна колония. Те учеха и живееха безплатно като българи от чужди държави. Жените бяха тихи и ученолюбиви. Мъжете обаче открито говореха из общежитията, че не са никакви българи, а руснаци или украинци. Бяха опасни – твърдяха, че са боксьори и / или ветерани от конфликтите при разпадането на СССР. Понеже бяха многобройни и сплотени, често пребиваха студенти от България за безобидни поводи като харесване на „техни момичета“ или просто че били погледнати от някого накриво. Този тормоз продължи няколко години, докато в крайна сметка нещата бяха уредени с масов бой във фоайето на Първи блок на студентските общежития на ВТУ между няколко десетки местни българи и бесарабските сънародници, които тогава наричахме барбарели. Не съм ходил на война и се надявам никога да не ми се случи, но убеден съм, че тази ръкопашната схватка с подръчни средства не се отличаваше особено от реалните бойни действия на закрито като тези при Сталинград или в Западен Бейрут например. За щастие убити нямаше, но немалко пострадаха; един от противниците беше откаран спешно с хеликоптер до ВМА. Тогава явно въздушната медицинска помощ е съществувала, за разлика от сега. Нашата компания се покри със слава, спечелихме уважението на барбарелите и особено на техните тартори и те престанаха да се занимават с дреболии като бой на невинни момчета. Преориентираха са към криминалния контингент. Постепенно по неизвестна причина те изчезнаха и вече след моето следване бяха заменени от македонци. Поне във ВТУ.
Неприязънта ми към бесарабските българи продължи доста дълго, но постепенно в работата си като преподавател и от други житейски случаи се убедих, че опитът от моята младост е по-скоро изключение. Срещнах достатъчно случаи на бесарабски българи, които обичат България, искат да останат в нея и се интегрират чудесно. Бесарабските българи притежават далеч по-отчетлива връзка с някогашната си Родина от повечето македонци, неслучайно много работодатели се обръщат към тях въпреки немалката езикова бариера, защото те говорят обикновено руски език, примесен с архаизирани български изрази и думи. И при тях не винаги националната идентичност е на ниво, но това е както напълно разбираемо, така и обратимо далеч по-лесно, защото в техните земи поне не се води истерична антибългарска кампания. Така че усилията на всички български правителства трябва задължително и трайно да бъдат насочени към тях. За съжаление на този етап положението е пожелателно. Наскоро при мен в музея дойде млад човек от украинска Бесарабия, завършил висшето си образование в Пловдив. Той с огорчение ми сподели, че въпреки корените и самосъзнанието му, вече четири години не може да получи българско гражданство. Че този прост административен акт е усложнен с очевидната цел някои да печелят пари, в следствие на което с тази ценна привилегия (аз наистина я почувствах така и дори ми стана малко неудобно пред момчето, че я притежавам) се сдобиват руски и украински остапбендеровци. Тарикати, които след това по най-бързия начин се отправят далеч по на запад от България. Момчето даде пример как става в Израел – привличат се евреи от цял свят, които щом дадат доказателства за произхода си пред израелските представителства в своите страни, още с кацането на летището им се връчват документите. За всеки случай проверих и се оказа вярно. Документ на летището е за временно пребиваване, но след седмица паспортът на гражданин на Израел е готов. Дават им се също така финансова помощ, SIM карта и се вписват в системата на медицински грижи.
Няма да изненадаме никого с оправността на евреите и непрактичността и недалновидността на българите, но въпросът е екзистенциален и трябва да се разреши спешно. Връщането на българите от чужбина трябва да стане национален приоритет и със сигурност има начини, но е необходима целенасочена политика. Все пак трябва да има защо да се върнат или да дойдат в България. Нужни са инвестициите в качествено образование и реализация на младите хора, така че те да остават в страната. С всички финансови и организационни средства трябва да се работи за завръщане на напусналите, голяма част от тях са икономически емигранти и с удоволствие биха го направили. Могат да се предвидят данъчни облекчения, опрощаване на дългове, здравна помощ и всякакви други преференции, които обаче трябва да бъдат еднакви за всички и местни, и идващи, за да няма дискриминация, така че опираме отново до икономическите възможности.
Привличането на хора обаче трябва да е приоритет, без тях нищо не става. Няма ли работна ръка, няма икономка, доходи, пенсии. Всичко е обвързано. Инвестициите в икономически и културно по-силна българска държава може да доведат и до привличане на хора с небългарски произход – не бива да имаме нищо против такива, които са учили в български учебни заведения, приобщили са се към местните ценности и начин на живот и искат да останат. Демографският проблем засяга и образователната система, а сериозна възможност за нейното развитие в сферата на висшето образование и науката е привличането на учащи от други държави, без значение на народността, оставането и реализацията тук на такива хора също ще даде добавена стойност на цялата описана система от отношения между население и жизнен стандарт.
Няколко пъти, ни в клин ни в ръкав за такава тема, споменах културата. Точно мощно българско културно влияние върху разбиранията и ценностната система на хората може да съдейства за оставането им тук дори да не са етнически българи. Какво значение имат народност и религия, когато живеем заедно и се разбираме, споделяме делници и празници. Покрай моите ловни дейности познавам доста етнически турци. Това са прекрасни хора – работливи, възпитани, весели. Те са мюсюлмани, но както и повечето българи са светски хора – пият алкохол, ядат свинско и изобщо си живеят прекрасно с останалите общности. Никак не са рядкост смесените бракове, семействата са сплотени. Такива хора имат роднини в Турция и знаят добре, че там нравите са по-консервативни. Това особено се знае от родителите, чиито момичета са се омъжили в Турция за местни момчета и добре виждат разликите в начина на живот. Немалко изселници все още изпитват носталгия към България и българското и биха се върнали при подходящи условия. Тези хора имат същата Родина като българите, имат право на нея и трябва да им се даде възможност за това. Да не говорим, че в Турция има все още помашко население, чиито деди са избягали през Балканската война, но пазят българския си език. Тогава българската държава не е направила нищо да ги възпре, сега повече от сто години пак не се интересува от тях. Но тази държава не се интересува от тези в нея, а какво да кажем за другите. Всички обаче можем да бъдем едно цяло, защото държавата с нейните инструменти и политики има възможностите ако не с един замах, но твърде бързо да разреши трупани от десетилетия, че и столетия проблеми. Стига да реши.
Сигурно сте срещали в социалните мрежи лозунга „Пазете циганите, те са бъдещето на България“. Едновременно смешно, тъжно, но и вярно. Стотици обезлюдени малки и не чак толкова малки населени места са обитавани в огромното им мнозинство от роми. Националистическите партии наричат тези процеси циганизация и обвиняват за това кой ли не. Това обаче е логично следствие от безхаберното отношение на правителства и системи към тези хора. Те наистина са диви, изостанали, основен криминален контингент, но са хора и могат много лесно да се променят, ако към тях има нужното отношение, ако имат работа и образование. Българските политици обаче предпочитат циганите да са прости и неграмотни, за да могат да бъдат манипулирани. В много от населените места, където циганския етнос е взел връх, се наблюдават съвсем други реалности от заплахите за циганизиция. Тъй като на практика други работоспособни хора няма, местните роми са основна работна ръка и имайки заетост и доходи по нищо не се отличават от другите български граждани. Строят и обзавеждат уютни домове, купуват си автомобили, децата им ходят на училище. Жизненият им стандарт се повишава, а с това самочувствието и желанието да се развиват в една или друга насока. Парадоксално е, но точно в такива малки населени места циганите са съхранили и поддържат български обичаи като коледуване, лазаруване и други отмиращи сред все по-модернизиращите се и урбанизиращи българи празнични традиции.
Съвременният национализъм не трябва да бъде на етническа основа, а на тази на държавното и културно приобщаване. Силна държава с институции и културно влияние може да направи чудеса. Етническото самосъзнание, език и други фактори на този тип идентичност няма никакъв проблем да съществуват и да се изявяват, ако не са срещу националното. Колко много български творци и спортисти, прославили страната по света не са етнически българи? Но тези хора са допринесли за българската си Родина много повече от други, които са си татуирали Ботев и Левски, „Свобода или смърть“, „Съ нами Богъ“, черешово топче, стихотворението „Опълченците на Шипка“, „Шуми Марица“ и пр. Една Франция благодарение точно на такива фактори като силна национална култура, политика и жизнен стандарт е приобщила толкова много народи.
Негативното отношение към съгражданите ни, които не са етнически българи, шумно пропагандирано от така наречените патриотични или националистически формации никак не е решение. България само може да загуби от разрушаване на етническия мир и традиционните толерантни отношения между различните общности.
Голяма част от нещата, за които пиша са известни, но въпреки това събирането им на едно място под обща концепция е важно. Утопично изглежда да се пише за далновидност, силна държава, икономически и социални действия в условия на политическа и здравна криза, но проблемът е болезнен и стратегически. Сигурен съм, че има и много неща, които не са познати на повечето читатели или съм им представил по-различен поглед. Темата няма как да се изчерпа с написаното тук. Напротив – то по-скоро има програмен, тезисен характер и колкото повече хора го забележат и се замислят, толкова по-добре.
Българи има из целия свят, така че само трябва да си подредим къщичката и да ги поканим. Те вече се и отзовават, но наистина трябват стратегия и политика. За бесарабските българи и другите български общности в Северното Причерноморие в Крим и Таврия обществеността като цяло е наясно. В сянка обаче остава една още по-многобройна група хора с български корени, все повече от които в последно време се връщат към тях, но нашата държава проспива и това. Имам предвид гагаузите. Понастоящем те живеят предимно в района на Варна и Балчик и изобщо в Свероизточна България и страдат от същите негативни демографски тенденции, както и останалото българско население. Някога обаче гагаузите са били далеч по-многобройни. Тъй като живеят предимно в източнобългарските земи, те са увлечени от няколкото миграционни вълни към Бесарабия. Днес в Молдова има автономна гагаузка територия. Но отделното етническо съзнание на гагаузите е формирано в по-късно време. Преди това те се самоопределят като българи и дори се наричат ески болгар – стари българи. Произходът им е обвит в неясноти, но може би точно те са остатък от тюркския етнически субстрат на прабългарите, за който толкова много се спори. Гагаузите със сигурност идват като българи в някогашната Руска империя. Отдавна е доказано, че техният език, макар и повлиян от този на османските турци е самостоятелен. Оказва се, че и в наше време гагаузите не са забравили напълно българското си минало. Понастоящем немалко от тях идват в България и някои от остават тук. Към гагаузите има пропаганда от страна на Турция – заради езика и на Гърция – заради православието, но историческата аргументация е в най-голяма степен на българска страна. За да се доразвият тези отношения обаче, е необходимо особена грижа, а не просто нещата да бъдат оставени на самотек. Това е работа на държавно ниво.
За гагаузите има вече много материали в мрежата. Теориите за народностния им произход и данните за самосъзнанието им са различни. Но ако се вгледаме в носиите, обичаите, музиката със същите инструменти и неравноделен такт, дори лицата, запазили далеч повече нашенски особености, за разлика от тези на бесарабските славяноезични българи, при които ясно личат повече черти от източните славянски народи – българското е ясно забележимо. Столицата на гагаузката автономия е Комрат. Град свързан с българската история. От Комрат е съпругата на известният капитан Райчо Николов, Екатерина Дечева. В многобройните документи от архива на офицера в пловдивския исторически музей там, където се говори за Комрат през 60-те и 70-те години на 19 век никъде не се споменават гагаузи, а само и единствено българи. Комрат е „българско поселение“. Днес обаче от страницата в Уикипедия на този град се вижда, че той е побратимен с четири турски, три руски града и нито един български.
Статия от 2009 г. на Киряк Цонев, писател и дипломат, самият той гагаузин, носи заглавие „Безхаберието на България тласка гагаузите към Турция“. Нищо не се е променило от тогава, но всъщност безхаберието на българската държава е пагубно за собственото ѝ население. Какво остава за останалите извън страната български общности?
Все пак надежда има. Отчасти не е толкова лошо, че страната е по-рядко населена. Пандемията го показва. Показа ни също, че не сме и толкова малко. Има кой да се разболява, има кой да оздравява, за съжаление има и кой да умира. Особено многобройни сме, ако се гледа бавният темп на ваксинациите. Малките държави са в състояние много бързо да се променят към добро. Просто трябва политическа воля. Ако я няма, значи някой не иска да я прояви. Дали действително заради безхаберие и некомпетентност, дали заради това че задкулисни интереси тласкат управляващите на национално и местно ниво към разрешаване на първо място на лични проблеми, дали заради нещо, което не се сещам – не мога да кажа. Но това е ПРЕСТЪПНА БЕЗОТГОВОРНОСТ! ТАКА НЕ МОЖЕ ДА ПРОДЪЛЖАВА.
Българите така или иначе спят, просто трябва да наблегнат на процеса на размножаване.
Автор на водещата снимка в публикацията: Димитър Дардов
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
Кой е виновен за обезлюдяването на България?
За автора
