Бягство от политическа отговорност ли са инициативните комитети?

Идват избори две в едно. Вярно – не са три в едно, въпреки че Ицо Xазарта ще участва в тях, но задачата и така е достатъчно сложна – уравнение с множество неизвестни. Часове преди началото на кампанията сякаш повече се обръща внимание на вота за президент и вицепрезидент и обяснението е просто – издигането на кандидатурите нормално предхожда месечния период, определен за агитация. По принцип президентът на РБ не е сред най-важните институции на изпълнителната власт, ако се говори за правомощия. Всяко правило обаче си има изключения и както добре се вижда вече над  половин година заради липсата на далновидност на депутати и политически лидери (идва ми наум думата некадърност, но няма да я споделя) президентът управлява. Дори е обвиняван в диктатура от неговите противници. От тях няма как и да се очаква друго, но е факт – ролята на фигурата на президента нарасна изключително много. Дали това стана само заради парламентарната криза, заради някакви изключителни лични качества на Румен Радев, следствие е от двете, или от нещо друго, не мога да кажа със сигурност, но пък с гаранция тази нова реалност фокусира медийното и обществено внимание към предстоящото избиране на държавен глава. Защото това не са прости избори, а истински сблъсък на, за съжаление, непримирими противници, направо врагове. Народът винаги е харесвал зрелища и такова противопоставяне му е по вкуса, но неприятното е: 1. Че се слиза на ниско ниво, а това е човекът който олицетворява държавността на страната и 2. Залогът се оказа прекалено голям, защото това е мажоритарен вот, победителят взима всичко, а горко на победените.

Точка Първа няма какво да се коментира надълго и нашироко, нивото на поведение, култура, общуване, междуличностни и междуинституционални отношения в политическия живот, а и където другаде се сетим, е по-ниско и от жизнения стандарт. Вероятно е и правопропорционално на него. Точка втора е много по-интересна: който влезе в президентството има сигурен петгодишен престой в него, а гаранцията, че ще се състави кабинет в следствие от паралелните парламентарни избори вече никой не може да даде. Твърде е възможно президентската двойка да продължи да води хорото. Може би затова и навсякъде присъства по една жена, защото по този начин танцът ще е по кръшен и със сложна траектория, което ще предизвика допълнителен интерес у народонаселението. Особено ако Луна го оглави, но млъкни сърце!

Шегата си е шега, защо обаче в този тежък момент, когато няколко кризи бушуват из 111-те хиляди квадратни километра, политическите лидери се крият зад инициативни комитети, вместо да излязат напред и да поемат отговорност? С Румен Радев положението е ясно – той повтаря упражнението от миналия път. Тогава беше издигнат от инициативен комитет, а това беше ход на постоянно свиващата своя електорат партия столетница да направи пробив, което благодарение на погрешната преценка да се сложи Цецка Цачева за опонент, се оказа успешно. Сега Румен Радев има зад гърба си петгодишен мандат с активи сред голяма част от българското общество и отново инициативният комитет изглежда нормален начин да се кандидатира. Като си президент първи мандат, би следвало да се явиш за втори, това важи и за всеки пост с мандатност у нас, освен ако не си кмет на Пловдив. Инициативните комитети са нещо нормално за издигане на необвързани с партии кандидатури (как да кажеш независими?) като Лозан Панов и Луна (Президент! Президент!). Така че те в никакъв случай не са мръсна дума, но от друга страна при евентуален неуспех на избора или ако избраният кандидат се окаже неподходящ, е много лесно партията, която е стояла зад него да си измие ръцете като Пилат Понтийски и понеже на политиците не им липсва наглост, да кажат „ние нямаме нищо общо с него, той е номиниран от инициативен комитет.“ Формално няма проблем, Конституцията и законите не могат да предвидят всички хипотези, но има и въпроси отвъд тях, които опират до принципност и морал.

През 2001 година по това време, когато изглеждаше, че президентът Петър Стоянов е без конкуренция, подкрепи го спечелилата парламентарните избори през юни НДСВ, а той беше представител на втората парламентарна сила и БСП отново беше свряна в ъгъла, тогавашният лидер на партията Георги Първанов на въпроса кой ще бъде техният кандидат за президент отговори „Аз съм председател, редно е аз да поема тази отговорност.“ Това мъжко и достойно поведение определено повлия на електората и за голяма изненада Георги Първанов беше избран. Сега това липсва, въпреки че имаме политически лидери известни със своето „мъжкарство“ като Бойко Борисов и Слави Трифонов. Като човек от академичната общност аз дълбоко уважавам проф. Анастас Герджиков, но и мисля че мястото на учените е в Университетите. Същото важи и за магистратите, а за военните съм още по-категоричен, че трябва да си стоят в казармите. Както отбелязах обаче, Румен Радев е в заварено положение и макар да няма партия с този напрегнат мандат вече е завършен политик.

Политическият лидер е затова такъв – в добро или лошо да поведе и да даде пример. Ако това бях просто рутинни избори за президент и вицепрезидент, въпросът нямаше да стои по този начин, но за съжаление не е така.

Винаги съм харесвал откритостта и принципността; да поемеш отговорност, а ако не си бил прав да можеш да го признаеш, без да увърташ. В българския политически живот промените трябва да бъдат в този дух. Паравани като инициативни комитети за големите партии, кандидатиране на депутати в няколко листи и спускането им на места, в които никога не са живели и работили не трябва да се толерират. Някои от тези неща могат да се коригират нормативно, но други са морален избор. ДПС не могат да бъдат пример в такива отношения, но при тях лидерът на партията пое отговорност и се кандидатира. Този малко странен ход – движението да играе с участник в избори, в които има решаваща роля на терена на любимото му задкулисие, трябва да се обясни с това, че изборите са две в едно и електоратът може да се заблуди. За втория тур на президентските избори вече всичко ще се нормализира и нека пазарлъкът започне!

Не знам какво да кажа за Луна, особено ако трябва да бъде сериозно. Със сигурност обаче и за нея има кой да гласува. Скоро, докато водих упражнение със студенти и в залата беше обичайно тихо, изведнъж настъпи силно оживление сред академичната младеж, породено от новината за кандидатурата на позагубилата блясъка си поп фолк звезда. Много хора си мислят, че изборите са игра или, че трябва да се гласува напук, така че поне десетина хиляди гласа ще отидат и на нейна сметка, а понеже чалгата е ярък обществен фактор, може и повече.

По всичко изглежда, че политическите лидери на големи партии в България не обичат да носят отговорност и всячески се стараят да избягат от нея. Въпреки че това не е новина, ми стана някак тъжно, когато го написах.

Вашият коментар