Фашисткият парадокс

В двуполюсния свят по време на Студената война пропагандните термини имат своята задача да поставят противника в рамка, за да оправдаят идеологията си. От едната страна са „комунистите“, от другата – западните „фашисти“ и „империалисти“. Разпадането на Източния блок води след себе си до вътрешнополитическо противопоставяне в бившите съветски сателити – на „комунисти“ срещу „антикомунисти“. Под маската на антикомунизма застават обаче и много неонацистки групи, които формират свои движения. Те пробиват път сред младите и ги привличат към идеите на националсоциализма (поне доколкото са го разбирали) – най-вече на субкултурно ниво. Донякъде това се възприема и като форма на бунт в условията на рушащи се социалистически общества.

Символи на Хитлеровия режим се използват сред фракции на футболните агитки, сред различни субкултурни и музикални течения. Техен основен враг са леви антифашистки активисти и движения, както и малцинствата. По този начин 90-те години на миналия век се превръщат в лаборатория за крайности в бившите съветски сателити. Въпреки това тези сблъсъци остават по-скоро на едно по-маргинализирано ниво, далеч от дневния ред на обществото.

Популистката вълна от второто десетилетие на XXI в. доведе със себе си и ново противопоставяне – на либерали и консерватори. Този сблъсък разбърка традиционното деление между леви и десни, като прехвърли икономическата борба в полето на идентичностните политики, проблемите на мигрантите, зелените каузи и т.н. В условията на ново противопоставяне, използването на термина „фашизъм“ започна да се използва все по-широко и все по-открито – дори на държавно ниво. Пандемията от COVID-19 само засили този процес, за да придобие съвсем нови измерения около войната в Украйна.

Всеки от нас вече е чувал как „фашизмът“ се използва в различни словосъчетания според конкретна ситуацията и контекст – „зелен фашизъм“, “либерален фашизъм”, “розов фашизъм”, „медицински фашизъм“, „руски фашизъм“, „украински фашизъм“ и какъвто друг “фашизъм” се сетите. В битката за това кой е по-голям фашист, едни и същи групи от обществото се превръщат едновременно както във фашисти, така и в антифашисти. По този начин се поражда парадокс. Последствията от него имат отражение, както на ниво елити, така и на ниво граждани.

Авторитаризъм зад маската на антифашизма

Владимир Путин нападна Украйна под предлог, че ще „денацифицира“ съседката си. Според него властта в Украйна е фашистка и се управлява от привърженици на нацисткия колаборационист Степан Бандера. Трябва да се вземе под внимание обаче, че украинският президент Володимир Зеленски е от еврейски произход. Това не попречи на руския външен министър Сергей Лавров в интервю за италианската медия Rete 4 да изрази мнение, че няма проблем Зеленски да подкрепя нацисти, тъй като и Адолф Хитлер е бил с еврейски произход. Това допълнително нажежи страстите по темата и разгневи Израел. Външният ѝ министър Яир Лапид определи изказването на Лавров като „най-долно ниво на расизъм“. Последва реакция и от украинска страна. Според външния министър на Украйна Дмитро Колеба това изказване показва „дълбоко вкоренения антисемитизъм на руските елити“.

Тимъти Снайдер в книгата си „Пътя към несвободата“ описва това състояние като „шизофашизъм“ – консервативният руски елит, който е привърженик на радикални националисти като Иван Илин, хвърля същите обвинения срещу Украйна. Затова след началото на инвазията в Украйна, тезата, че всъщност Русия е фашистка държава започна да се налага сред противниците на Кремъл, а знакът “Z”, който използват руските военни – за новата свастика.

Обвиненията във „фашизъм“ в такива случаи изглежда, че имат чисто пропаганден характер, който размива значението на понятието до степен, в която вече трудно може да се определи коя от враждуващите страни е права. Например, през 2017 г. Ердоган влезе в словесен сблъсък с Ангела Меркел и я обвини в „нацистки практики“ заради отказа ѝ да позволи агитация на турски министри по отношение на конституционния референдум, а после обвини Европа, че е „фашистка и жестока“.

През това време в Германия кюрди и турски опозиционери демонстрираха срещу него, скандирайки, че е терорист и фашист заради репресиите и желанието му за концентрация на повече власт в ръцете си. Година по-късно Израел прие спорен закон за националното самоопределение, който беше заклеймен от палестинците, основните потърпевши, като расистки, а правителството – като крайно дясно. Ердоган също се включи и определи еврейската държава като фашистка. Последва ответен отговор с подобно значение – Турция се превръща в „мрачна диктатура“, защото избива кюрдите и се саморазправя с опозицията.

Изглежда, че на държавно ниво терминът „фашизъм“ се използва удобно и според ситуацията, особено от авторитарни лидери или поне от такива с желание за авторитарност, които вярват в своята правота. Насочването му към политически врагове има за цел да всява вина, която обърква и създава противоречия.

Всички срещу фашизма

76 години Русия носи заслугата, заплатена с милиони човешки животи, за постигането на мир в Европа. Разгромът над Нацистка Германия ѝ поставяше антифашистки ореол, който Владимир Путин ликвидира само за ден. Тази година парадът за „Деня на победата“ вече няма същото символно значение, както досега. Атаката над Украйна превърна Руската федерация от мъченик в агресор. Думите на Путин в навечерието на годишнината от капитулацията на Третия Райх – „днес е наш общ дълг да предотвратим възраждането на нацизма“ – вече звучат неуместно на фона на милионите украински бежанци. Нещо повече,руският президент успя да настрои западния свят срещу себе си. Русия се заклеймява като фашистка държава. Например, Александър Мотил написа анализ за “The Conversation” защо според науката тя е такава. На места акции като „Безсмъртен полк“ се забраняват или има призиви за забраната им заради възможна подкрепа за Путин и действията му срещу „украинския фашизъм“, което пък рефлектира върху историческата памет.

Подобно противопоставяне е добре забележимо в страни като България, където няма единство и има обществени противоречия по отношение на войната в Украйна. На 9 май освен традиционното шествие „Безсмъртен полк“, в което участие взимат и други русофилски групи, почитащи антифашистите, загинали във ВСВ, се организира и „Поход срещу руския фашизъм“, доминиран от евроатлантически ориентирани граждани.

Подобно противопоставяне между отделни сегменти на обществото има отчасти негативен ефект върху единството на нацията в кризисни ситуации, но има и нещо позитивно. Обвиненията във фашизъм са симптом – в Западния свят хората се страхуват от завръщане на авторитаризма. Показателен пример е пандемията от Ковид-19. Парадоксално първите съпротивителни действия срещу мерките и ваксините дойдоха от крайно десни партии и движения, които заговориха, че се борят срещу диктатурата на новия „медицински фашизъм“, който се опитва да ни зароби. Консервативните кръгове пък се противопоставят на либералите, с обвинения, че налагат „либерален фашизъм“ на отхвърлянето на различните мнения. В подобни случаи фашизмът има по-скоро символно значение. Затова в битката на противопоставяне кой е по-голям фашист води и до нещо позитивно – вече не е модерно да си фашист. Крайностите на 90-те години в постсоциалистическите общества отстъпват под общата заплаха на авторитаризма.

Фашисткият парадокс действа отрезвяващо. На ниво елити, размиването на понятието има пропаганден ефект на невинност, зад която се крият желания за повече власт и контрол. Това обаче несъзнателно изгражда защитен механизъм сред гражданите към опасността от израждането на демокрацията в авторитаризъм.

Вашият коментар