Скандалът с Народния театър се разрази и тече пред очите ни. Никак не беше случайно, че единственият служебен министър, който не попадна в настоящото служебно правителство от старото, отговаряше за културата. На повърхността излязоха скандалите в Народния театър, но в тази сфера има и много други проблеми, за които обществото не подозира. Дори когато излязат в медиите, не винаги предизвикват внимание, защото са нужни определени познания, далечни за повечето хора. Такава е сферата на опазването на културното наследство. Институциите, ангажирани с нея са музеите, а те се контролират основно от две места. На централно ниво това е Министерството на културата, на местно са общините.
Наскоро имаше конкурс за директор на Националния исторически музей. Актуалният ръководител е от доста време в пенсионна възраст, но спечели нов петгодишен мандат. Твърде странно за институция, която със сигурност изкушава компетентни кадри. Една от кандидатките на конкурса е известен учен – професор доктор на историческите науки и доктор на науките за културата, автор на няколко книги и десетки публикации по музейни проблеми, специалист по един от най-вдъхновяващите и значими периоди за националното съзнание, възпитание и модерност – Българското възраждане. Още по-странно беше, че тя дори не събра достатъчно точки, а в България на практика трудно ще се намери по-добре академично подготвен човек по тези въпроси от нея. Конкурсът се организира от Министерството на културата.
На какво се дължи това, бих казал, не по-малко скандално решение от случващото се в Народния театър?
Никъде в публикации за проблеми в културната политика не се говори за археологическото лоби. В Закона за културното наследство е ясно видимо, че археологическите културни ценности са с приоритет пред останалите – етнографски, исторически и природни, което е дълбоко неправилно, но е съвсем официално кодифицирано и оттам се изразява в по-голямо финансиране и много други писани и неписани възможности за развиване на археологически дейности по опазването и представянето на културно наследство и пречки и затруднения пред останалите. Новият стар директор на НИМ е именно археолог. И така – вследствие на посочения законов императив и въпреки че има Национален археологически музей, НИМ действа като втора централна институция, в която археологията е неприкрит приоритет. Това личи както от експозиционната дейност, така и от състава на научната група, където археолозите са значително мнозинство. В България, разбира се, има огромно поле за археологически проучвания, но това важи и за всички останали дялове от културното наследство.
Как стоят нещата на местно ниво?. В бюджета на Община Пловдив за 2022 г., който засега се прилага и за тази година, на сайта на общината има документ, наречен Приложение V Бюджет 2022 и натурални показатели по разпоредители с приложения от 1 до 48. Файлът е 356 страници, интересуващите ни са от 232 до 256 – Приложения 27, 28, 29, 30, 31. Там са представени пловдивските музейни институции, състоящи се от четири регионални музея и Градската художествена галерия. Тези документи могат много да се анализират, но в случая има значение показателят Издръжка. Парите, разпределени в няколко пера общо за годината, са 514 252 лева за Археологическия музей, 138 027 лева за Историческия, 382 389 лева за Природонаучния, 193 830 лева за Етнографския, 287 250 лева за ГХГ.
Диспропорцията е голяма и трудно обяснима. Най-интересното е, че държавата отпуска тези пари на базата на закритите площи на институциите, а намиращият се твърдо на последно място Исторически музей с четири сгради би следвало да е твърдо на второ място по този показател след Галерията, която има най-много сгради. Какво е обяснението – парите се превеждат общо от централния бюджет и общината ги разпределя. По какви правила аз лично не съм наясно, но това не изглежда редно. Точно Историческият музей, където работя, е с най-лоши условия на труд и за посещение. Експозициите са неатрактивни и не се отопляват, фондохранилищата са в ужасяващо състояние, заплатите са най-ниски. Прегледът на бюджетите от предните години показва, че парите за издръжка варират значително. От една страна това показва гъвкавост на местната власт, която се съобразява с нуждите на институциите, но от друга Историческият музей обикновено е последен или предпоследен по финансиране, което пак остава необяснимо, особено на фона на състоянието, в което се намира от години.
Логиката на разпределяне на разходите е неясна. Повече от половината от средствата за пловдивският археологически музей за миналата година са за текущ ремонт. При сграда открита през 2010 г.!? Въпреки новата експозиция това е най-слабо атрактивният музей в града. През 2013 г. е посетен от 11 185 души; през 2014 от 14 761; 2015 – 21 460; 2016 – 16 723; 2017 – 12 226; 2018 – 11 341; 2019 – 25 365. Средно малко над 16 хиляди. За сравнение. През същия период Етнографският музей има средно над 65 хиляди, Природонаучният – над 40 и то защото първите години е в ремонт, Историческият – 28 хиляди, Художествената галерия – около 24 хиляди. Ковид годините 2020 и 2021 бележат навсякъде значителен спад, но през втората вече се виждат тенденции на възстановяване. Лидерите Етнографски и Природонаучен музей имат съответно над 21 и над 60 хиляди посетители. Над 8000 са в Историческия музей, над 15 хил. в ГХГ. Археологическият е под 5000. За 2022 още няма публични данни, а биха били интересни. Историческият музей даже е надхвърлил нивото от 2018, която е по-логично да се използва като база, защото 2019 в много отношения беше връх, но за тази институция са характерни големи колебания в отделни години. Подобно е положението при Галерията. До 2019 Етнографският и Природонаучният музей бележат стабилен годишен ръст, Археологическият също е на приливи и отливи, но около най-ниското ниво.
Необяснимо е защо централна и местна власт толерират археологията пред другите музейни научни области. Трябва да се има предвид, че средствата за разкопки се отпускат допълнително. Когато са спасителни при строителни дейности, ги обезпечава инвеститорът, когато са планирани – държавен, общински бюджет или други източници. Например за работите на Небет тепе са отпуснати кръгло 6 милиона по проект и два милиона от заем на общината. Всички заинтересувани помнят случая с кулата на Мал тепе, рекламирана като новата световна атракция. В него Община Пловдив безрезултатно наля стотици хиляди, ако не и милиони за разкопки.
Друг проблем:
През лятото на 2022 г. след предълго забавяне се проведоха конкурси за директори на пловдивските музеи, които по закон трябва да са на всеки пет години, но в някои нямаше от миналия век. Направиха ги обаче посред отпускарския сезон, с минимално оповестяване и без огласяване на концепциите на спечелилите кандидати. На четири от петте конкурса се явиха и съответно спечелиха само директорите. Твърде показателно и същевременно нелицеприятно свидетелство за Пловдив. Град на хиляди години с десетки археолози, никой не се почувства достоен да излезе срещу директора, поне за да натрупа опит. В Пловдивския университет повече от 30 години има катедра по етнология, но и директорът на Етнографския музей беше оставен да се състезава сам със себе си. Традициите на биологическите науки тук са още по-сериозни, Природонаучният музей обаче също остана с един кандидат. Единственият новоизбран директор беше на Историческия музей, както се видя – намиращ се в дъното на всички класации. На този конкурс участвах и аз. Председател на журито беше зам.-кметът по култура, останалите членове бяха други общински служители и внушителна група външни участници, за да придадат тежест и легитимност, но на фона на изложеното за НИМ, как да си убеден в това. Когато станаха ясни резултатите (все пак бях класиран), поисках да видя заснетия видеозапис, но председателят на журито отказа, защото това били лични данни.
Преди няколко седмици същият администратор огласи, че заради големия интерес към конкурса за директор на Общински институт „Старинен Пловдив“ ще има онлайн излъчване. Необясним двоен стандарт. Всъщност регионалният музей е с далеч по-висок статут от необичайната за нормативната уредба и установената национална практика структура общински институт. Точно поради тази причина Министерството на културата отпусна 20 щата за обслужване на Епископската базилика на Археологическия музей, които Общинският съвет гласува да се предоставят на Старинен Пловдив, но се оказа незаконосъобразно. Сега в Старинен Пловдив изнемогват да обезпечат дежурствата, а в Археологическия музей има 20 свободни щата.
Рибата се вмирисва откъм главата, но в случая миазмите се носят отвсякъде. Борбата с институциите, която поведох преди година и половина, доведе до отстраняване на стария директор на РИМ – Пловдив. Едва наскоро, след като научих за конкурса за директор в НИМ, осъзнах какъв пробив съм постигнал. Вероятно в случая маргиналното положение на Историческия музей е било от полза, но това не е успокоителна констатация. Политиката за опазване на културното наследство е затънала в инерция, летаргия, приятелски кръгове и нездрави зависимости. При все това се случват и немалко положителни неща, а какво ще е ако всички тези пречки изчезнат или поне се ограничат?
За автора
