В първата част представих обстоятелствата, при които се кандидатства за финансиране на важни за Пловдив книги. В настоящата искам да обърна внимание на една от одобрените през 2022 г. – „Спомен за Пловдив 2“ от неуморния Димитър (Мимо) Райчев.
Авторът отдавна изследва миналото на Пловдив и очевидно поради тази причина е потърсил признание и съдействие от представител на пловдивската историческа колегия. Предговорът, под заглавие „Увод“, е написан от дългогодишен ръководител на местна институция на паметта. Очакван подход е известен учен да легитимира познавателната стойност на книгата. Човекът наистина е известен, но положението му на учен има противоречиви измерения. От една страна е създаденият нереален публичен образ, от друга – действителните скромни академични атестати.
В началото на увода се коментира първата част на книгата на Райчев, издадена през 2020 г., с хронологични граници Освобождението и края на Втората световна война. Впечатлява пресиленото, ако не и некореспондиращо с истината твърдение, че тогава Пловдив се е превърнал в европейски град. То може да бъде вярно изцяло, само ако допуснем, че в европейските градове през същия период повече от половината улици са без твърда настилка, асфалт е непозната дума, работите по направа на канализация тъкмо са стартирали и ще придобият завършеност десетилетия след средата на века, недостигът на обществени сгради е част от всекидневието– театърът е бивш тютюнев склад, няма висше учебно заведение, спортните съоръжения са почти първобитни, в училищата се учи на три смени. Колите на градския транспорт (с начало от 1935) се броят на пръсти. Има един официално съществуващ и един общински музей, който липсва в националните статистически годишници. Най-големият хотел е с 48 легла. Европейска работа!
По този период авторът на увода е специалист, там са най-важните му монографични изследвания и статии в сборници и научна периодика, колкото и да са емпирични, без особени приноси и в маргинални издания. Втората част на книгата е за годините на социализма, които този изследовател познава предимно като съвременник – т. е. няма научна компетентност за него, защото само в две публикации засяга бегло някои въпроси. От изложеното надолу в увода за всеки специалист става ясно, че авторът му, ако изобщо има представа за съществуващите дебати, историографски течения, изследвания и тенденции на международно и национално ниво за разглежданото време, тя е съвсем повърхностна.
Сред отправените към Д. Райчев похвали в увода се откроява следната: Той няма претенции за „голям“ историк, но зад тях най-често се крие нереализираното его на автори, които пишат неразбираема за читателя история с претенциите за академична наука. Всеки има право на мнение, но принципно академичната наука е за специалисти от съответния кръг, а не за любители. От цялата научна продукция на този човек добре се вижда, че той отдавна избягва високите научни стандарти, а сега прави странно изказване за тях в любителско произведение, с чиито слабости самият той най-вероятно не е наясно. Ако ли пък е, възниква въпросът защо участва в неговото промотиране.
Какво се съдържа по и между редовете на въпросното издание?
Задължително условия на научния метод са прозрачност и контрол, за да може да се проследи пътят до достигнатия резултат. При точните науки това са опити, формули, задачи; при хуманитарните, каквато е историята – щателно посочване на източниците, затова започвам отзад-напред. В края на книгата „Спомен от Пловдив 2“ е на поместена скромна библиография от седем заглавия. Очевидно по-голямо е вниманието на автора към средствата за масово осведомяване. Имената на десетина вестника, две списания и съпоставката с крайния резултат свидетелстват за детайлно изчитане на целите течения. Изказани са благодарности на много хора, от поне част от които вероятно са събрани спомени, но това е само предположение. В научно издание методът и източниците на проучване не трябва да остават неясни за читателя. Това не може да бъде императив за любителските, но ако го има, ползата и дълговременната употреба са гарантирани в много по-голяма степен.
В 130-те статии на книгата няма конкретно позоваване на източник, а за съжаление не всичко в тях е вярно. Не са ползвани документи на органите на властта, които вземат решенията. Вестниците са вторичен, понякога дори третостепенен извор на информация. Нерядко между тях и официалните или неофициални служебни документи има значителни разминавания и тогава трябва да се отдаде доверие на документите, но тук тази алтернатива не съществува. Срещат се трудно обясними хронологични грешки, като твърдението, че „Балкантурист“ е създаден през 1947, а това става година по-късно (Д. Райчев е автор на книга за „Балкантурист“). Пак през 1947 погрешно е посочено, че общинската власт се нарича Градски народен съвет, това става отново през 1948. Решението за провеждане на Пролетен панаир е от 1979, не от 1980 г., Античният театър е открит на 18 октомври 1981, а не през 1982 и т. н. Без значение на какво се дължат тези неточности, във всички случаи читателите могат да се подведат от тях.
Неприятно впечатление прави също наличието на множество съкращения на имената на различни органи на властта и институции, повечето от които неизвестни на младото поколение. Такива са ГК, ОК и ЦК на БКП, НРБ, ТПК, ДМУ, ДСО, ВСИ, ДКМС и много други. Имаше такива, затруднили и мен, а аз съм написал три книги и десетина статии в научни издания за този период. Някои имена са споменати на места и цялостно, но липсва какъвто и да било порядък. Ясно е, че тази книга по-скоро ще се ползва за справочник, отколкото да се чете от край до край. Показалец със съкращенията е повече от необходим. Организация „Софтстрой“ тогава няма, има „Софстрой“.
Също неприятно впечатление прави наличието на голям брой съкратени малки имена, за голяма част от които не е ясно как се казват точно въпросните хора. От друга страна, много имена са давани в пълна форма. Пример: При откриването на Паметника на съветската армия са изброени следните лица (пропускам техните постове) – Д. Димов, Ж. Живков, Т. Звездов, Хр. Кляшев, С. Георгиев. Накрая, странно защо е споменато цялото име на най-нископоставения в йерархията от всички останали, но пък на него му е объркана фамилията – той е Спас Господов, а фигурира като Господинов.
В някои случаи авторът предава данни по спомени, които са неверни – например за преместването на зоокъта и убиване на две сърнички от мечка през 1963. Това става четири години по-рано, мечката в зоокъта не е една, а са две. Твърде вероятно е инцидентът да е градска легенда, но дори да е истина, хронологията е неточна. Името на заведението „Кемера“ идва не от турската дума със значение на преносим аксесоар за съхраняване на пари, а от звучащата по същия начин дума, означаваща мост, по името на стария каменен мост там.
Конкурсът за братска могила от 1955 г. е предварителен, такова е и решението монументът да се изгради на върха на Небет тепе. През 1960 г. вече този вариант е отпаднал и изборът е между върха на Сахат тепе и сегашното място. „Събота“ пазарът е решено да бъде в този ден от седмицата от общината още през ноември 1945, не през 1959, както излиза от текста.
По ревизирането на градоустройствения план започва да се работи още преди „избирането“ на Иван Перпелиев за кмет. Неговият предшественик Асен Кожухаров назначава комисия с тази задача през ноември 1944. Не става ясно защо точно 1948 г. е предпочетена като година за представянето на плана, като той се работи още от 1945, ако не и от 1944, приет и утвърден е през 1947, но през следващите години е неколкократно ревизиран. Избраната 1948 никак не пречи на автора да твърди в друга статия, че в завършения в края на 1947 г. нов план е предвидено да се направи тунел под Трихълмието. Всъщност, планът е завършен доста по-рано през годината (макар и както се каза не окончателно) а в нейния край е подписан договор за проектиране и пробиване на съоръжението.
Има специално отделена статия за международния конкурс за оформяне на градския център през 1968, а на друго място се твърди, че той е от 1969 г. Решението за построяване на Автогара „Север“ не е от 1969 г. Още две години по-рано тя е в процес на изграждане, открита е на 4 ноември 1971, а не на същата дата през 1970, както пише в книгата. Дума бомбандировъчен няма, пише се бомбардировъчен.
Подредбата на материалите е по хронология, но в едни се взема за начало проектирането, в други – решението за построяване, в трети – започване на строителство, в четвърти – откриването.
Остава неизвестен критерият за общ тематичен подбор. Нито са обхванати всички водещи архитектурни образци, нито всички нереализирани проекти. Писано е за моста над остров Адата, но не за построения по същото време на бул. „Васил Априлов“ ,който има по-интересна и продължителна история. Има статия за бетонния мост, но не и за надлезите на Асеновградско и Карловско шосе, Коматевския пътен възел или надлез „Родопи“. Обръща се внимание на първия градоустройствен план на града от периода, другите два изобщо не се споменават. Нормално е да не може да се обхванат всички забележителни архитектурни образци в градското пространство през социализма. Броят на строителните дейности е огромен, в някои години се работи едновременно по над 1000 обекта. Изясняващо въведение от страница-две би било от съществена полза.
Тези пропуски много лесно биха се избегнали при редакция или рецензия на ръкописа от специалист с траен изследователски интерес и научни публикации по темата, както и е редно по принцип.
Всяка книга, особено касаеща миналото, трябва да има отношение към идните генерации, а тази определено е насочена към хората, така или иначе помнещи въпросното време. Със съвсем малко усилия този кръг можеше да се разшири и тя да бъде още по-полезна, без да подвежда на места. Не може и не трябва да се вменява отговорност за това, че човек без академична и методологическа подготовка не е отговорил на тези критерии, особено при положение, че никой не може да го задължи да го направи. Неприятното е, че книгата се представи масово, включително на най-високо местно ниво, като документално издание, а за нейното написване, дори да са употребени документи, не е посочен нито един. Това говори много за капацитета и кръгозора в институцията, която управлява града.
Има слабости и в полиграфическото изпълнение. За тях отговорност авторът няма как да носи. Те са логично следствие от отбелязаното в предната част странно и недостатъчно финансиране по Компонент 4 и задължаването одобрената книга да се издаде. На видно място в началото като спомоществуватели са посочени няколко сериозни компании. Изглежда помощта е била скромна.
Наред с критичните бележки, трябва да се отбележи, че познанията и трудолюбието на автора са впечатляващи. С тази книга и предната за „Балкантурист“ той сериозно надгражда по-ранните си албумни и компилативни работи. От всеки ред личат задълбочен интерес, вдъхновение и задълбочен умствен труд.
Другото достойнство на изданието не е изненада – многобройни и интересни изображения при все не съвсем качествения печат. Това е отдавнашна запазена марка на Райчев. Колкото и хубава да е една снимка обаче, ако не е анотирана и не е споменат източникът на нейното придобиване, познавателната стойност също значително се ограничава. Това не е обвинение, а констатация; въпросът отново е на личен избор. Ако целите на Д. Райчев са популярност, пазарен успех и близост с хора по високите етажи на властта, бизнеса, културата и изкуството, той ги е постигнал отдавна, но ако желае книгите му да оставят по-трайна следа в бъдещето, има какво да подобри.
Съжалявам много, че заради положението на изследването ми в напреднала фаза на предпечат не можах да ползвам и включа книгата „Спомен за Пловдив 2“ в историографския преглед. Тя има запазено място в работата на всеки изследовател на най-новото време в Пловдив, без значение на посочените недостатъци. Никоя книга не може да бъде последна инстанция на познанието, удовлетворяваща абсолютно всички, така че е редно на всяка една, дори на най-добрите, изчерпателни и вдъхновяващи да не се гледа като завършек, а като нова отправна точка.
Страстта и работоспособността на автора свидетелстват, че той ще продължи да работи по следващи изследвания. Дано бъдат на по-високо познавателно ниво и с по-добре издържани уводни части.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
Компонент 4 или кои са важните книги за Пловдив
За автора
