Надежда всяка тука оставете!

Пари, пари, пари! – рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! – думат нашите букурещки народни базиргени и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! – думаше наш кир Михалаки и беше чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлецсамо нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенето, а за да им се смеле ястието в стомаха.

Из „Това ви чака“ от Христо Ботев

Отмина поредният фарс, наречен извънреден конгрес на Българския футболен съюз. Резултатите от него бяха очаквани, макар и обичащите футбола да таяха скрита надежда, че има някаква теоретична възможност нормалността да пробие и нещо да се промени.

Нейсе, няма шанс!  

Скандалите преди и по време на конгреса, недопуснатите делегати, сметките дали е трябвало или не да има балотаж, отсъстващите делегати, невалидните бюлетини и прочее дребнотемия нямат никакво значение. Това, което е истински важното и предизвикващо потрес, е не фактът, че Димитър Бербатов не успя да спечели, а това, че 241 клуба потвърдиха желанието си упадъкът да продължи. Да, точно така, упадъкът!

Няма как по друг начин да бъдат определени последните години под управлението на Борислав Михайлов и неговите сподвижници. В предходните мандати нищо от фундаменталните промени, нужни на футбола ни, за да излезе същият от аматьорския си статут, на всяко едно ниво, не беше направено. Абсолютно нищо!

Напротив, изпълкомът продължи да е превзет и контролиран от клубни президенти, на практика каращи „влака“. Скандалите със съмнения за уредени мачове, некадърните, уплашени или продажни съдии и делегати, неадекватните глоби към клубове и привърженици, порутените стадиони и бази, както и безцеремонните и арогантни изказвания на футболната върхушка по всякакви теми, затвърдиха усещането на феновете, че оправия няма да има. Не и с тези хора. Дори шумното влизане на ГДБОП в канцелариите на футболния съюз по съмнения в корупция, на практика провокирало и „оставката“ на Михайлов, не стигна до никъде.

Единствената мантра, непрестанно изтъквана като аргумент за развитие от подкрепящите статуквото, беше новата футболна база в „Бояна“. Дори да зачеркнем изразените публично съмнения в нейната крайна цена и качество, това си остава просто една сграда с прилежащи терени, предназначена, поне на теория, за националните гарнитури. Иначе казано – няма нищо общо с всекидневието на родния ни футбол.

А всекидневието на родния ни футбол не е свързано с националните ни отбори, дори и те да постигат някакви забележителни резултати. Впрочем, вече имаме поколение, което скоро ще стане пълнолетно и което не е виждало дори класиране на голям футболен форум от националите, камо ли някакъв успех. Последният такъв беше през лятото на 1994 година, когато всеки от нас е аплодирал и се е радвал на Борислав Михайлов и неговите съотборници. Само че успех, постигнат преди 27 години не може да бъде индулгенция за цял живот. Да не говорим, че това е отборен успех, а не индивидуален.

Но да се върнем в реалността. А тя показа, че 241 клуба – кои професионални, кои аматьорски, кои несъществуващи, са щастливи и удовлетворени от състояние на футбола ни. Би било чудесно, ако може да разберем поименно подкрепилите статуквото. Така поне ще сме наясно кой иска още от същото. И докато при аматьорски отбори, футболни школи и т.н. участници в изборния процес не е трудно да се предположи, че изборът е повлиян преди всичко от личния интерес, поради липса на обществен, то не би следвало така да стоят нещата с професионалните клубове, имащи отговорността да представляват, поне на теория, интересите на стотици хиляди хора.

И тук е голямата трагедия на българския футбол. Оплетените в най-различни политически, икономически и финансови интереси „благодетели“, даващи средства за своите клубове (кои насила, кои, за да си чешат егото), на практика предадоха интересите на собствените си привърженици. През изминалия месец редица анкети на големите спортни медии в страната показаха, че над 90% от хората искат промяна и подкрепят Бербатов и компания. В прав текст и чрез разпространени декларации привърженици на „Левски“, ЦСКА, „Ботев“, „Локомотив“ Пловдив, „Берое“, „Спартак“ Варна и т.н., изразиха ясната си подкрепа за Димитър Бербатов и неговия екип. Само че привържениците за пореден път се оказаха безгласни букви, както винаги всъщност, и (с малки изключения) никой не взе тяхното мнение предвид при взимането на решение за подкрепа към даден кандидат.

Вярно е, че ЦСКА застанаха зад кандидатурата на Бербатов, което беше логично, като го направиха открито и още в самото начало на кампанията. „Червените“ фенове няма от какво да се срамуват, защото синхронът между клуб и публика беше налице от самото начало. Същото може да се каже и за „Берое“, където фенове и ръководство също гледаха в една посока.

Не така стояха нещата при другите клубове, разполагащи с голяма фенска база. Първо привържениците на сините от фракцията „ултрас Левски“ призоваха за промяна, но никой не се съобрази с тях. Президентът Наско Сираков заяви преди началото на конгреса, че не може да зачеркне с лека ръка 40-годишно приятелство и Михайлов няма да загуби с гласа на „Левски“. Впрочем, точно така и стана на практика. Позицията на Сираков може и да е мъжкарска, ако я разглеждаме в личен план, но малката подробност е, че той не представляваше на конгреса себе си. Звучи нелепо да твърдиш, че БФС се е превърнала в архаична организация и има нужда от цялостно обновяване, но да разчиташ на това, че тези, които са виновни за това, ще направят промяната.

Привържениците на пловдивските „Ботев“ и „Локомотив“ също ясно изразиха подкрепата си за Бербатов, но благодетелят на „черно-белите“ отсвири в типичния си стил фенското мнение, давайки гласа си за Михайлов с аргумента, че „на училище се ходи подготвен“, а при „жълто-черните“ има тишина по темата и към този час, като все още никой не е проявил смелост да каже в коя посока е отишъл гласът на „канарчетата“.

Всъщност, така е и при останалите клубове. Със сигурност  дори феновете на „белите“ и на столичното „Локо“ не биха подкрепили статуквото, нищо, че на първите президентът им беше до момента част от изпълкома и главен противник на промяната, а на вторите се падна ръководството им да издигне отново кандидатурата на Михайлов. Впрочем, същото това ръководство, което попадна „неочаквано“ в новия изпълком.

И ако коментираните до момента клубове от София, Пловдив, Варна и Стара Загора имаха ясна позиция от своите привърженици, то другата голяма нелепост, умишлено случила се или не, дойде от посока Бургас. Към момента местният футбол копае дъното, като дори слънчевият стадион „Лазур“ е под угрозата да изчезне от спортната карта на страната. Това не попречи на двама от бившите му видни ръководители – Христо Порточанов и Ивайло Дражев, да напомнят за съществуването си. И докато за втория беше ясно, че няма да гласува никой, то първият даваше сигнали, че ще привлече гласове. Така и се случи. Дали това е било част от по-голям сценарий или не, няма как да знаем. Факт е, че тези 8 гласа можеха, поне на теория, да отидат при Бербатов. Тогава нямаше да бъде ясен и крайният резултат. Но, такова е.

От хегемона в българския футбол за последното десетилетие нямаше какво друго да се очаква освен подкрепа за настоящото управление и това е нормално. Собственикът на „Лудогорец“ беше част от предния изпълком, част е и от новия. Няма логика клуб, станал шампион във всички години, в които се е подвизавал в елита на футбола ни, при това именно по време на управлението на Михайлов и компания, да има претенции и да иска промяна.

И тук стигаме до разковничето. Футболът е игра за феновете. Така твърдят официално дори тези, които на практика се подиграват или неглижират този факт. Но това са само приказки за наивници. Общественият фактор вече е извън играта, дори да продължим да чуваме клишетата за „12-ти играч“, „най-велики фенове“ и т.н.

В българския футбол отдавна играят единствено интересите. И те далеч не са само спортни. В противен случай в родните ни клубове, та дори и в аматьорските такива, щеше да има дори и само за цвят личности, за които да не се питаме „този от на кой хората е, кой стои зад него“, както и такива, които да не разменят съвестта си за ракия, салата и няколко топки.

Хора като Бербатов, Мартин и Стилиян, които са познати и уважавани в цяла Европа и които не биха се унижили да разливат ракии по хотели и механи с всевъзможни хрантутници, за да спечелят техните гласове. Просто разлика в класите и възпитанието. Точно тази разлика не достигна Р(е)волюцията да се осъществи.

И все пак, за финал е хубаво да се каже и нещо оптимистично. Хубаво е, но не се сещам какво.

Вашият коментар