(Заглавието на тази статия е вдъхновено от името на протестна група във Фейсбук, а то от книгата на урбаниста Ян Геел „Градове за хората“)
Пловдив – за съжаление, е умален модел на много от негативните практики, болезнени язви на нашето съвремие. Град презастроен, но който продължава да се презастроява. Град с разбити тротоари и пътна настилка, навсякъде където се обърнеш Какво да кажем за така видимо стеснени пътни артерии като „В. Априлов“, който с павета и без мантинела си беше в пъти по-добре, питайте когото и да било шофьор в града. Да не говорим за „Коматевско шосе“. Ако се случи да се попаднеш зад 20-ката, ще си караш след нея почти докато е българско. Добре поне, че и градски транспорт почти липсва, та вероятността е сравнително малка.
Освен направеното през куп за грош в случая голямо значение има и КАКВО НЕ Е НАПРАВЕНО. Мистерия остана случаят със Зоопарка – почти готов и изведнъж от София машата прокуратура насочи уж приятелски огън към кмета. После настъпи разведряване и последният остана начело на областната партийна организация. Но и досега почти завършеният обект е изоставен, очевидно от страх да не се повтори пак упражнението върху сегашния кмет. Междувременно обаче наоколо започна да се изгражда цял жилищен квартал, въпреки че там е парк, и мястото вече не е подходящо. Милиони на вятъра от нашите джобове.
Обстоятелствата говорят ясно – дупките, бавните и некачествени ремонти, градският транспорт, Панаирът, стадион „Хр. Ботев“, който подмина „Колодрума“ и Дома на културата като черна дупка за изливане на пари, са пред очите на всички. Мръсният въздух го дишат пак всички. В момента градът е като Лос Анджелис – ако нямаш автомобил си никой. Градският транспорт е в пъти по-зле от времето на соца и първите 15-тина години след него.
За Панаира какво да кажем? Преди там работеха около 600 души, а за Техническия панаир през есента се наемаха още хора. Сега са под 100, не са достатъчно да поддържат на ниво чистотата в палатите, но няма и нужда. Вече почти никой не влиза в тях. Панаирът беше харизан още от тройната коалиция, но после, с течение на годините, въпреки, че страната стана член на ЕС, статуквото се затвърди и емблемата на града потъна в немара, за да се стигне до трагикомичните измерения от преди седмици, когато големи и интелигентни хора, избрани да отговарят за интересите на пловдивските граждани, показаха че са марионетки на чужди и външни за града кукловоди.
За стадион „Хр. Ботев“ думите са излишни и трябва да се предприемат действия, от които да стане ясно, че така повече не може да продължава. Иронията е, че със сигурност много ботевисти са гласували за настоящия кмет именно с идеята, че ще стадионът ще бъде завършен. Дали пак ще го направят?
Позабравихме друго спортно съоръжение, тънещо в разруха – стадион „Пловдив“, вече повече от десетилетие общинска собственост. Вярно е, че няма пари за реконструирането му наведнъж, но ако всяка година се бетонираха, укрепваха и ремонтираха по 20 метра от трибуните, сега вече щеше да е наполовина готов.
Нека се замислим върху следните въпроси:
Защо между последните две преброявания населението намаля с близо милион, в европейска България?
Защо в Пловдив голяма част от градските автобуси са малко по-големи от къщички за птици, движат се на огромни интервали, а след 20.00 ч. изчезват?
Колко европейски средства бяха „усвоени“ от 2007 г. насам и при какви резултати?
Колко колоездачни състезания са се състояли в зала „Колодрума“ от откриването му досега?
Ползват ли се пълноценно всички тоалетни в Дома на културата?
Защо се харчат публични средства за спортно строителство без проект и контрол, при очевидно лошо качество и твърде вероятно завишени цени и двойно счетоводство?
Ще има ли през настоящият век Пловдив сгради за култура и спорт, отговарящи на неговите традиции и дадености?
Защо инфраструктурното строителство се извършва бавно, но за сметка на това скъпо?
Кога в Пловдив ще има уреден, редовен и екологичен обществен транспорт?
Защо хората в най-населения градски район като се приберат у дома първо питат „има ли вода?“
Защо регионалните културни институции се управляват в разрез с цял ред нормативни актове, третирани като безгласен придатък на администрацията, а не като равноправен партньор в националната система на опазване на културното наследство?
Защо в културната столица конкурсите за директори на институциите от системата на опазване на културното наследство първо дълго не се провеждаха, а когато най-сетне се проведоха, това стана тихомълком; концепциите на спечелилите кандидати и до сега са една от най-строго пазените местни тайни?
Защо в Пловдив няма изградена стратегия за проучване на миналото на града и написване на история в няколко тома, каквито има всеки нормален по-голям град в България и света, но в един от най-старите няма изгледи това да се случи скоро?
Защо хората, от които зависи това в древния град, нямат понятие от правилата и стандартите на историческата наука и отказват да финансират издаването на приносни изследвания за местното минало, за сметка на самодейни с повърхностна познавателна и нулева научна стойност?
Защо в Пловдив се работи в полза на свръхбогати хора, вместо за всички граждани?
Защо се допусна Пловдив да е заложник на частните бизнес интереси на няколко души?
Кой и как плаща сметката за всичко това?
Такива въпроси има още много, но и тези са достатъчно, за да се формулира изводът е, че Пловдив не е град за хората и това ще продължава докато съществува настоящият управленски модел, базиран не толкова в столицата, на ул. „Дондуков“ или пл. „Народно събрание“, а дълбоко ешелониран в структурите на местната власт.
Тук в провинцията, макар и в голям град, едновременно се усеща най-добре разпределянето на порциите, съпътствано от тежко чувство на безсилие. Единственият начин да се промени нещо е да се използват инструментите на гражданското общество и демократичната държава – правата на протест и гласоподаване. За да стане Пловдив град за хора, а не за наши хора.
За автора
