Прецаканият календар и празникът на Пловдив

Вече е краят на годината. Всички се замислят за подаръци и един от най-разпространените и същевременно практични е календар. По това време календари да искаш: корпоративни, семейни, бизнес, графични, дизайнерски, самоделни, художествени, практични, настолни, в бележници, стенни. Тук обаче се има предвид смисълът на думата календар като средство за летоброене. По такива въпроси има много информация, аз също съм досаждал на читателите, но има и какво ново да се каже.

Широко известни са така наречените стар и нов стил – юлиански и григориански календари. До края на март 1916 г. в България е действал първият, заменен от втория, при което вместо 1 съвсем не на шега идва 14 април, за да се навакса изоставането от 13 дни между единия и другия календар. Тъй като обаче за всеки нов век се добавя по един ден, за събитията от 19 век е необходимо да се сложат не 13, а 12 дни. Известно е, че при преизчислението някои дати са объркани, но има и насложени традиции заради натрупаната известност на определени годишнини. 19 февруари е утвърден за отбелязване на гибелта на Васил Левски, въпреки че действителната дата на обесването е ден по-рано – 6/18 февруари. 19 февруари обаче e денят на подписване на Санстефанския договор през 1878, много вероятно е замяната да се дължи на това. Аналогичен случай е честването на независимостта до 1945 г. Тя е провъзгласена на 22 септември 1908, което означава 5 октомври след преизчисляването. След Първата световна война обаче се налага традиция празникът да се почита на 4 октомври, като заедно с него се отбелязва и възшествието на цар Борис III на 3 октомври 1918; т. е. възприема се дата между двете събития.

За други погрешно отбелязвани годишнини в националния календар като смъртта на Христо Ботев, убит на 20 май, което означава 1, а не 2 юни 1876 г., това обяснение определено не важи. В интернет циркулира информация, че при преизчисляването на такива събития е поставен един допълнителен ден заради високосната по юлианския календар 1900 г., която в григорианския календар е обикновена. Точно поради тази причина допълнителният за събитията от новия век ден се добавя след 1 март 1900 г., но е твърде възможно някое българско служебно лице да е пропуснало тази подробност и последствията са осезаеми до днес.

Очевидно нашите предци са се отнасяли творчески към създаването на национална календарна традиция, умишлено или нe. Проблемът се усложнява с църковния календар. Реформата от 1916 г. засяга гражданските отношения. Българската православна църква не желае да възприеме календар, въведен от католически папа, така че си остава по юлианския (дело на езичник) чак до 1968 г. Всъщност е въведен на практика нов календар, защото празниците се честват 13 дни по-късно, въпреки че е редно да е 13 дни по-рано, но така би се объркал подвижният великденски цикъл. Великден може да се падне още в средата на март, преди настъпването на астрономическата пролет, а това е празник пряко свързан с пролетното пробуждане на природата. По същата причина статичният Гергьовден се е наложило да бъде изместен на 6 май вместо на 23 април, както следва да бъде, защото иначе отбелязването му би съвпаднало в повечето случаи с великденския пост и тогава гергьовското агне трябва да бъде заменено от тенджера с боб, което не би се понравило нито на клирици, нито на някога масово спазващите постите миряни. Това би важало с още по-голяма сила, ако празникът се отбелязва с 13 дни по-рано – на 10 април.

Бъркотията е голяма, а насложените традиции упорити. От поне десетилетие е масово известно нещо, което историците винаги са знаели – че Васил Левски е обесен ден по-рано, но честванията на 19 февруари продължават. Едва тази година изследователи от Великотърновския университет поставиха въпроса на институционално ниво, какъв обаче ще е резултатът не е ясно. Силата на традицията е трудно преодолима.

Объркване с един ден е неприятно, но все пак не е кой знае колко много, а и първопричинителите му са неизвестни. Не е така обаче с грешки от последните десетилетия.

Националният календар е силно зависим от коренните политически промени, най-напред след 9 септември 1944, по-късно след 10 ноември 1989 г., когато се тръгва към реставрация на старите празнични традиции, но те са дотолкова изкоренени, че резултатът е още по-голямо недоразумение, валидно и към настоящия момент.

Между календарната реформа от 1916 и края на 80-те години, независимо от коренно различните политически условия преди и след Втората световна война, в празнуването на исторически дати има нещо общо – всички са съобразени с григорианския календар, като се изключат посочените еднодневни отклонения.

Промените започват от Пловдив. До началото на демократичния преход денят на Съединението е отбелязван винаги и навсякъде на 18 септември. Той обаче е със статут на местен празник с изключение на някои годишнини като тази през 1985. През есента на 1992 г. директорът на Музея на революционното движение в Пловдив, Стефан Шивачев, лансира идеята 6 септември да стане празник на Пловдив. Защо 6, а не 18 е неизвестно, но това лесно може да се установи. По-важното е, че идеята е приета от местната власт и на 15 януари 1993 г. Общинският съвет гласува решението.

Денят на Съединението обаче има и национално значение и съвсем естествено Пловдив започва да привлича на празника си и представители на централната власт. Няколко години по-късно – през януари 1998 президентът пловдивчанин Петър Стоянов утвърждава 6 септември като официален празник, а същото се случва и с времево и тематично свързания 22 септември, Ден на независимостта. За повечето хора изглежда, че справедливостта е възтържествувала, но всъщност кашата става още по-голяма. Преди е имало разлики от един ден в някои случаи, но се е спазвал общ стандарт, след януари 1998 вече са два.

По всичко изглежда, че бъркотията в съвременния национален календар, изпълнен едновременно с празници по григорианския и юлианския календар, тръгва от Пловдив. Това не е негативно, напротив – може да се използва като предпоставка местната власт, автор на прецедента през 1993, да подеме национален дебат за уеднаквяване на историческия календар. Основните възможности са две: приравняване към григорианския стил на всички дати между 19 век и 31 март 1916 или тези до календарната реформа да останат по юлианския. За мен втората възможност е по-добра. Сегашният смесен вариант, формиран „на парче“, е неприемлив.

В зависимост от евентуалното решение, би било добре да се помисли празникът на Пловдив да не съвпада с официално утвърдения ден на Съединението, а да бъде по алтернативния календар. Така ще има едновременно два дни, свързани със Съединението – за национална почит, която понастоящем се откроява, и за местна, винаги оставаща на заден план.

За автора

Коментари (1)

  1. Те, нашите попове, не знаят, че и юлианския календар е на католик (или поне не на езичник). Това, разбира се е дълга и спорна тема, но вероятността не е малка.

    Отговор

Вашият коментар