За филма „Ботев“ или проблемите, за които си затваряме очите

Тези дни си направих труда, даже усилието, да изгледам филма „Ботев“ на режисьора Максим Генчев от началото до края, а след това да изчета множество медийни публикации и коментари за него. Раздвоен съм. Първоначалната ми реакция беше да се включа в хора от обвинители в национално предателство, шуробаджанащина и всички други черни грехове. После размислих. Далеч съм да хваля и величая Максим Генчев и филма. Ясно е, че надали е мотивиран изцяло от идеализъм, но нашите национални герои и не трябва да бъдат теми табу, това по никакъв начин не подобрява положението.

Дадох си сметка, че режисьорът и филмът са типичен продукт на съвременното българско общество, в което не от вчера, но напоследък все по-упорито властват самодейността и широките специалисти, странящи от критика, контрол и оценка на истински и доказани експерти. Киното е изкуство и като всяко друго в него имат значение фактори като вътрешна убеденост и вдъхновение, но такъв филм е и бизнес проект, а в тази област действат други правила и дори закони.

В крайна сметка моето мнение и чувство на зрител не е от значение. Имам обаче известна компетентност и съответно възражения по отношение на разказа и начина на пресъздаване на епохата. Някога в училище преподавателката по литература твърдеше, че драматизации и екранизации по художествени произведения са на основата на прочита на режисьора. Същото е и с вдъхновените от исторически събития и герои. Възгледите на Максим Генчев в демократично общество трябва да се приемат. Да има критика е нормално, но не и обществен или другарски съд. На първо място – такъв бизнес проект трябва да е не частен (в случая с подкрепа и на местна власт и БНТ, но при всички положения с възможности и визия „на дребно“), а национален.

Защо държавата България, пребогата на история и институции, не се зае с направа на филми за националните си герои, толкова необходими в днешно време. Хр. Ботев, В. Левски, Г. Раковски, Л. Каравелов и др. заслужават заснемане на многосерийни (естествено не и сапунени) телевизионни екранизации или кинематографични суперпродукции, зад които да стои държавата с политика за национална доктрина и възпитание. След като вакуумът е налице, защо в него да не се намести някой – в случая М. Генчев, който може да бъде обвинен в много неща, но има своите разбирания и ги отстоява, въпреки че е напълно наясно с неизбежната вълна от негативизъм.

Проф. Пламен Павлов, дал становище за сценария и в някаква степен консултант на филма, е прав, че най-големите българи не трябва да бъдат табу. Въздигането им в култ и неговото поддържане от съвременната национална държава трябва да е с нейното пряко участие – по примера на християнската църква, формирала календар, жития и почитане на светците. Там, където те липсват или се усеща слабост, се намесват неканонични ереси и суеверия.

Положението е по-деликатно, защото се касае за изкуство и модерно общество, в което цезурата е забранена (уж), но само по този начин може да се избегне сегашното смешно положение, за което разказва самият режисьор: Наличие на само 8 облечени и въоръжени турски войници, размножени електронно до по-впечатляващ брой, преговори да се намали цената на един взрив, за да разреши ограниченият бюджет повече ефекти, издирване на актьорски състав по социалните мрежи.

Това отношение обяснява компромиси с актьорска игра (въпреки че има примери и за обратното). Така или иначе не съм аз човекът, който да критикува кинематографични въпроси, но непрофесионалният и самоуверен подход е довел до отдалечаване от автентична визия и представяне, напълно по-възможностите на екипа с наличните средства. Такива са смехотворният образ на Любен Кравелов – един от лидерите на българската национална революция и идея, замерян със снежни топки от хлапета, нещо невероятно за онези патриархални времена; физическата прилика на актьора му няма нищо общо с оригинала.

Да не говорим за голобрадите и с обезкосмени тела персонажи (добре поне, че татуировки нямаше), както и за масовото наличие на мъже с бръснати глави, без шапка навън. Нашите предци през 19 век задължително са носели бради или поне мустаци. Косите са били пускани големи, дори при наличие на оплешивяване. Бръснатите глави са характерни за обикновените мюсюлмани, но те навън носят чалми. Въобще тогавашните хора са сваляли покривалото си за глава само в затворено пространство. Да бъдат без него навън се е считало за неприлично, почти като да си без дрехи. За пръв път ми хареса нещо изиграно от Ники Илиев, но и при него самодейността пролича добре, когато се прицели с пистолет в дясната ръка и затворено също дясно око. Неприятен привкус, макар и на деликатес, достави и аферата с пастърмата, сякаш е най-важното нещо, случило се в месеците на бурни събития.

В крайна сметка филмът вече го има почти от години. Той беше почти забравен, но излъчването му по телевизията отприщи вълна от хейт. Добре знаем обаче – лоша реклама няма. Основният проблем е не Максим Генчев, а липсата или по-точно хаотичната национална културна политика. Друг съществен въпрос е този за смяна на поколенията. Не случайно Моисей е обикалял в пустинята 40 години. Докато все още работят и вземат решения формирали се по времето на социализма кадри не ни чака хубаво. Вижда се навсякъде. Проблемът е сложен, но не трябва да се замита под килима, както много други, за които си затваряме очите.

За автора

Вашият коментар