Елена Панайотова: отвъд различията, при обичта

Елена Панайотова е режисьор, преподавател по актьорско майсторство, режисура и театрална антропология и доктор по театрознание и театрално изкуство. Работила е в НБУ, Университета за изкуствата в Утрехт, Холандия и Националния университет в Сан Хосе, Коста Рика. Нейни театрални спектакли са играни на няколко континента, а последната ѝ постановка по персийския епос „Шахнаме” имаше своята премиера в театър „Азарян” преди да бъде представена и на юбилейното 40-то издание на престижния международен театрален фестивал „Фаджр“ в Техеран.

Повече от десетилетие обаче животът на Елена Панайотова е обвързан основно с каузи, свързани с приемането на човешките различия, както и за създаването на добронамерена, добротворна среда за деца без родители. Програмата ѝ „Артисти за деца” функционира от 15 години, обхваща около 5000 деца и младежи в риск – от България, та чак до Кения – и обединява умове и сърца на нейни колеги.  За тази програма 300 артисти от четири континента са били обучени от български екипи в практиките на приложен театър и са дарили труда си, работейки с деца в Широка лъка, а по-късно в Кисуму, Кения.

До 23 август в Градската художествена галерия в Пловдив може да бъде разгледана съвместната фотоизложба „Далеч от Африка” – една приятелска, ярка колаборация между фотографа Атанас Кънев и Елена Панайотова.

Но ние избрахме да я питаме не за снимките, които съпътстват целия ѝ живот (Елена е дъщеря на фотографа Панайот Панайотов), а за даровете, открити по Пътя.

Разкажи ни за белия жираф?

Родената в Зимбабве писателка Лора Сейн Джон в книгата си „Белият жираф“ споменава за древната зулуска легенда за белия жираф-лечител. Много исках да намеря легендата, но не успях и не знам дали изобщо съществува, обаче идеята много ми хареса. Написах приказка „Белият жираф“, за да бъде разиграна от африкански деца с кукли, маски и танци на театралния фестивал в Кисуму, Кения, който организирах.

Аз вярвам, че приказките имат сила да поправят счупената реалност на децата и тъй като историята щеше да бъде чута от над двеста деца-сираци, виждах в това изключителна възможност за лечебно послание.

В приказката едно момиченце загубва майка си и остава сираче, престава да се смее и радва, и тъгата я изпълва, тогава се появява старица, която я изпраща на пътуване в търсене на белия жираф, който – ако бъде видян – освобождава всяка тъга в сърцето. Момичето преминава през ред магически срещи със животни в саваната, накрая заспива под „дървото майка“ и сънува майка си, която ѝ разказва, че е винаги и навсякъде около нея. На сутринта с пробуждането момиченцето среща белия жираф-лечител, освободена от тъгата си, тя се връща в общността да ги учи на щастие.

Героите в приказките винаги търсят защитник, както децата-сираци – родител, и чрез инициация се научават да разпознават своя пазител. Това, което липсваше в живота на децата, щеше да стане реалност и те щяха да го интегрират и носят в себе си чрез приказката. Белият жираф беше импровизирана кукла от бамбук, закачена и водена от дете, чието тяло бяха задните крака на жирафа. Появата му на брега на езерото Виктория беше изключително магична и образът му се превърна в символ на проекта „Артисти за деца“ в Африка.

Работата ти с деца в риск в Африка продължава 6 години. Какво се промени в светогледа ти там?

Научих се да напълно да приемам различието и да виждам отвъд него това, в което всички си приличаме. Има едно усещане за свобода и широта в Африка, което го няма другаде. Вярвам и че общуването с друга култура помага да разбереш повече себе си. Всяко интеркултурното общуване е средство за разширяване границите на съзнанието на съвременния човек и друг начин да се погледне на света. То бележи способността ни да срещаме, разбираме и пожелаваме да прегърнем различното, ако сме готови за истинска среща лице в лице с другия. А работата с деца дали в Африка или България винаги е вдъхновяваща, защото дава надежда за бъдещето. Особено общуването чрез изкуство, което създава мостове и свързва отвъд всякакви граници и различия, и докосва най-дълбоката същност на човек. 

Как  разпознаваш важните за теб неща? Кои са те напоследък?

Творчеството, любовта, приятелите, тишината. Грижата за себе си и вниманието към другия. Даването, играта, радостта. Уча се да избягвам оценяването на ситуация или хора и да балансирам енергия, която изразходвам във всичко, което правя. Да намирам средния път. Да пазя радостта от живота.

Какво би променила в днешна България, ако имаше неограничени способности  възможности?

Образованието, инфраструктурата, заплатите и пенсиите. Създаване възможности за завръщане на всички българи от чужбина. Окуражаване на хората да живеят в опустелите села и създаване на малки общности по интереси. Децентрализация на културния живот. Разработване на еко и културен туризъм. И все пак най-важното май е образованието – бих превърнала България във водеща в иновативното образование (основно и средно). Това, което интегрира изкуство и духовни практики. Образованието е в криза не само у нас, то ще навлиза във все по-голяма криза заради непрестанно променящия се свят. Това, което имаме в момента, не може вече да служи за подготовка на младия човек да влезе в света и да има професия. Само след десет години ще има професии, които дори не можем сега да си представим. И за това мисията на образованието вече е да изгражда хармонична и духовно силна личност, готова да дава и приема любов, да променя света към добро.

Кое е най-важното за теб в процеса на създаване на един спектакъл?

Да събера постановъчен екип от съмишленици, с които ще вървим в една посока. Да забравя всичко, което знам до момента, за да мога да започна на чисто. Да успея да вдъхновя актьорския екип  да продължим заедно в непознатото, в което да се забавляват. Да имам готовност да се откажа от някоя предварителна идея, защото в процеса се случват неща, които са в резултат на едно групово въобразяване, и те са непредсказуеми. Да се оставя да бъда изненадана и отворена за създаване на  театрален език, който да е уникален за конкретния творчески екип и спектакъл.

Сцена ли е животът?

Живота е игра, така че в този смисъл да, той е сцена, както казва и Шекспир. Само докато играе, човек може да е творец, а творчеството ни помага да откриваме себе си. Тази игра обаче е доста кратка в контекста на вечността и е важно да се играе с радост, защото след като изиграем предопределените ни или избрани роли, завесата винаги пада. И е важно да напуснем тази сцена с усещането, че сме се наиграли и не сме пропускали мигове.

Изброй някои от градовете, които са покорили въображението ти.

Много са! Ето някой от тях: Пловдив (който е родния ми град), Единбург, Амстердам, Ню Йорк, Сан Франциско, Кийото, Варанаси, Стоун Таун и мечтая да видя един ден Кейптаун.

Фотографии: Личен архив, Петър Пешев, Петър Минчев

За автора

Вашият коментар