Камелия Панайотова: силата да си бъдеш дом

Буквално в края на изминалата година излезе един дебютен роман, който веднага намери почитатели сред четящата аудитория. “Ане” на Камелия Панайотова е болезнен роман за порастването на едно провинциално момиче – без родителска грижа, без подкрепа от обществото, в среда със семейно насилие. Момиче, което по силата на обстоятелствата е отглеждано от баба си в малко българско селце през 90-те години на ХХ век.

Роман, написан с добре дозирани безпощадност и поетичност, но и заявяващ автофикционалността си. Беше въпрос на време да се появи подобна книга от български автор.

“Ане”, въпреки острата си тъга, е поетичен, красив опит да се договорим с разрушителните импулси в себе си. Да засеем семенцето на вярата, че всичко се променя. Да се родим отново благодарение единствено на вярата в бъдещето. Въпреки болката.

Разговаряхме с Камелия Панайотова в опит да направим моментна снимка на душевния ѝ интериор – Камелия, януари 2024.

Детство в малко градче. Какво от него те крепи сега и какво ти пречи?

Искам да кажа: детство на село. Крепят ме ароматите – на отхапана ябълка, пръст върху разранено коляно, пресен джоджен (гюзъм му казваме ние), на лалета и лилиуми, на люцерна и зеленина, на ужас от кръвта на току-що заколено животно, на стара библиотека. Нищо не ми пречи от детството, напротив – искам си всичко обратно. Искам да се върна там и да легна на поляната, на която дядо ми всеки ден пасеше овцете. Или да седя до запалената печка, до мен – чайник със сушена липа, а на балатума – купчина обелки от картофи. Искам още веднъж да погаля магарето. Още веднъж да бягам след кокошките в двора, да се надявам, че ще проговорят с човешки глас. Да играя на ашици и лимки, да събирам камъни с мисълта, че са от друга епоха, защото нямаше какво друго да правя. Баба ми ги пазеше в една торбичка. Когато събера смелост да се разровя в нещата ѝ, вероятно ще ги намеря.

Искам си всичко обратно. Всичко.

Кои житейски  умения ти помагат да пишеш?

Способността ми да се надсмея над всичко, включително на себе си. Мисля, че си личи и в писането ми колко съм иронична. „Ане“ е първият ми роман, първият ми обемен текст, придобих полезни навици, докато го пишех – дисциплина, търпение, амбициозност, смелост (да се преборя със страховете, че ще се проваля или ще се откажа). Колкото и суетно да звучат тези страхове, едва ли на някого му се иска няколко години труд да се окажат провал. Но пък придобих и спокойствие, че и от това не се умира. И на провала мога да се засмея. Все пак смятам, че най-много ми помага, че не се взимам насериозно.

Литературата обаче е сериозна работа. Ако си написал нещо добро – успокой се, може пак да се повтори. Ако си написал нещо лошо – поучи се, може пак да се повтори.

Дебютният ти роман “Ане” е приет с обич от публиката. В България все още никой не е посмявал да пише в аз-наратив за детските травми, породени от отхвърляне от семейството. От друга страна тук има стотици деца, отгледани изцяло от бабите си. Дали това не е някакъв български синдром от 90-те?

Не искам да бъда сурова към родителите ни, тяхното поколение е друго, те са имали своите си травми. Факт е, че много деца от моето поколение са изгледани от прародителите си, но пък и много от нашите родители са отгледани от техните баби. Цикълът се повтаря, струва ми се, от време оно. В този смисъл това не е синдром от 90-те, това е синдром от българското, може би. Не винаги означава отхвърляне от семейството, разбира се, но пък понякога значи точно това. Колкото са индивидуални нещата, толкова са и сходни. Ти или си обичан, или не. Толкова.

Разликата между изоставеното дете и необичаното дете не е голяма. Няма да съм сурова към подхода на родителите ни да ни отглеждат, ще съм сурова към подхода им да ни обичат. От другата страна на монетата е самото семейство. Личното. Неизбежен е страхът, че някой ще те обвини, ще се разсърди, ще се отрече от теб. Много е трудно наистина да пишеш в аз-наратив за тези неща. Разкъсваш се между желанието да пишеш, както искаш, и страхът, че ще те нападнат. Сам си избираш какво си готов да жертваш обаче.

Дори когато имитира биографичност, авторът доизмисля. Налага ли се да обясняваш това след “Ане”?

Често ме питат кое е вярно и кое не, да. Никога не отговарям. Няма да е честно спрямо измисленото да откроя истинското. Всичко, което напишеш, става реално, но е измислено. Самият ти вече не знаеш кое беше истина. Не трябва да се рови човек в такива спомени, не трябва да ги разграничава. Представяш ли си да си спомниш нещо измислено като реално? Литературата е опасна. По-добре всичко да е реално. И всичко да е измислица.

Въпреки острата си тъга, романът ти е посвоему красив, нагнетено-поетичен. Кои световни поети са те формирали през годините?

Джойс казва, че поезията, дори най-фантастичната, е бунт срещу действителността. Аз искам да се бунтувам срещу тиранията, срещу болката и страха, срещу острата тъга, както казваш.

Много поети обичам и чета. Любимите ми Елиът, Одън, Къмингс, Уилям Бътлър Йейтс, Уилям Блейк, Бродски. Обичам поезията на Луиз Глюк, Песоа, Силвия Плат. Обичам и българска поезия много – Борис Христов, Рупчев, Методиев, Фотев, Фурнаджиев. Харесвам много съвременната ни поезия – твоята, Наталия Иванова, Марин Бодаков, Никола Петров, Иван Брегов.

Строга ли си със себе си? И кое ти носи радост?

Не, не съм строга със себе си. Била съм, не е хубаво.

Всичко е поправимо, освен смъртта, но пък затова никого не съм убила. Строга съм в писането си обаче, там се опитвам да съм обективна, но по-често съм твърде критична. Носят ми радост пеенето, музиката изобщо, приятелите ми, писането!, четенето, чуждата радост, вицовете и смеха. Най-много радост ми носи да разсмея някого. Като цяло съм доста щастлив човек и всичко ми носи радост. Неведнъж са ме питали как може да съм толкова щастлива постоянно. Мога и се гордея с това.

Музиката, която те създава отново?

Много обичам музика, макар че не я владея. Уча се да пея, ако се брои. Добре помня момента, в който се влюбих най-неочаквано в музиката: шести клас, преподавателката ни в Провадия – Свежина Ташева, имаше строг и силен глас, малко се страхувах от нея, положи ръце върху пианото (и до днес се опитвам да имитирам тази елегантност на ръцете ѝ), засвири и запя. Запя „Вървят ли двама“. До днес не съм чувала по-красива бленда. Все си спомням този момент през зимата, снежно бяло е всичко, и тя самата, снежен ангел с най-нежните пръсти на света. Не знам дали е било зима наистина. Май не.

Всеки ден пея, всеки ден слушам музика, всеки ден откривам нови изпълнители. Обичам класически рок, кънтри, джаз, поп, соул, аренби. Почти винаги пиша с албумите на Адел и Уитни Хюстън, или с кавърите на Давина Майкъл.

Използвам случая да благодаря на Васил Тонкин, който – сам музикант – ми дава увереност в пеенето, учи ме и вдъхва кураж, когато се отказвам. Както и на учителя ми по пеене Румен Динков, всеки час с него е забавен и полезен.

Какво научаваш за себе си и света, докато си на урок по пеене?

Въпреки, че ходя на пеене само за удоволствие, без никакви амбиции и надежди – се критикувам строго, ако не успея да се справя с някоя задача там. Тогава Румен ме утешава, подава добра дума. Но все пак се разбираме добре, защото ме предизвиква да изучавам гласа си, а аз не се дърпам от предизвикателставата. Светът там е приятен, добър, с право на грешка, с добре поднесена критика.

За света научавам, че го обичам. И че без музика не струва нищо.

За себе си научавам, че съм по-упорита, отколкото съм предполагала. И това се пренася и в писането, и в живота. Научих се да се доверявам повече на хората. В началото си мислех – какво правим тук, не се чувствам различно, какво уча? Но постепенно, бавно и упорито, започнах да усещам промяната. Вече пея по-свободно, по-отворено, не се страхувам толкова, че няма да „изкарам“ фразата. Румен наистина се настани в ума ми бавно, винаги е там, когато пея, успокоява ме и ми носи кураж. И когато не успея, го чувам да казва: „Нищо де, ще стане, айде пак.“ Благодарение на него усетих силата в гласа си – неизменно нужна и в литературата. Също заради него, приятелите ми не ги болят ушите, докато пея. Или поне не винаги.

Живееш в София, на Земята (както би казал Жак Превер). Как градът ти помага?

И аз, като всеки, се отплесвам по светлините на града. По бързината му, непрестанния ритъм, вечната лудница. Помага ми с това, че винаги имаш причина да си разсеян, докато всъщност си се вглъбил в онова, което пишеш и то не ти дава мира.

Нямам типичните „градски“ проблеми – не съм стресирана, не ми липсва свободно време. Аз идвам от село, нося си спокойствието със себе си. Винаги ми се намира някоя полянка или горичка, река или обор в ума, където да се скрия. Помага ми да се скрия в тълпата. Тълпата е винаги поляна, винаги детска и винаги на село. Там винаги си у дома.

За автора

Вашият коментар