Огнян Читаков: да застанеш на пътя си

Огнян Читаков е сред малцината български скулптори, които избират да работят с камък. Казвали са му, че камъкът е ретро, защото няма какво ново да се измисли в тази посока. За него обаче търсенето е безкраен процес, всяка създадена пластика чувства като провокация за следваща работа. Защото всичко в изкуството води до по-високо стъпало, но е необходимо първо да стъпиш там, за да видиш следващото.

„Изкуството е ревниво, постигнеш ли едно ниво, не бива да спираш“, доверява ни Огнян, докато се движим сред респектиращите му, загадъчни скулптури, изваяни от гранит, андезит или речен камък. Пластиките са изпълнени прецизно и смело – сякаш не твърд материал е рязал с диамантеното въже и инструментите си, а податливо, флуидно вещество – и ефектът е усещане за лекота, дори прозирност.

Двор и хале на няколко нива край Асеновград са убежището на скулптура. Отсреща са Родопите с менливото си мастиленосиньо присъствие. Той често остава да спи там – в огромния търбух на ателието си – за да не губи време и още със ставането да се върне към реализацията на идеите, които е обмислял нощем. Казва, че понякога работи без скици и изведената концепция е в главата му.

Вертикал – хоризонтал – куб – сфера, това са основните елементи, сакралната геометрия, с която са работили хилядолетия преди нас, и с която работи и той. Камъкът носи най- много на натиск; на усукване и огъване не толкова, споделя Огнян Читаков и със сигурност е наясно, че зад буквалната истина на твърдението му стои и метафорична тежест.

Какъв е твоят метод?

Трябва да влезеш в ритъма на камъка, той има бавен ритъм, а понякога човекът гори, иска бързо да го направи.

Търся сърцето на камъка, душата му търся, за да извадя наяве това, което е вътре. В момента, в който се свържеш достатъчно добре с материала, виждаш в дълбочина формата – и после вече трябва да я покажеш. Това става единствено чрез общуване, след много години опити и достатъчно бой по ръцете. Има диалог – понякога материалът ми подсказва докъде да стигна. Работата ми зависи и от това докъде ще ме допусне, защото ако прекаля, камъкът се чупи. Или ще ми счупи ръка, инструмент.

В скулптурата има много занаят и голяма част от него се учи. Художествената академия ми даде много – там учиш нотите и солфежа, базовите неща. След това вече можеш да композираш, това идва с опита. Защото след идейната фаза, когато измисляш скулптурата, трябва да се изправиш пред камъка. Това е моментът на истината: докъде ще те допусне материалът, колко ти си силен и ще успееш ли да стигнеш дотам.

Идеята ми е да отнемам минимално от камъка, за да получа ефекта, който търся.

Светът първо концепт ли е?

Да! Ако не знаеш какво искаш да изработиш, и цял завод да има зад гърба ти, няма да стане. Идеята, концепцията са основата, те показват кой си и какво искаш. Технологиите напреднаха много и почти всичко може да се направи, но аз използвам ръцете си, не машините, на които предварително задаваш параметрите с копченца и компютър и те изработват детайл. Сегашният софтуер пази машината, прави симулации къде и с каква скорост може да навлезе в камъка, изчислява. В моя вариант сме аз и камъкът, един срещу друг. Мечтая за машина, която да ми замества ръцете, всичко да се случва в реално време, тук и сега.

Камъкът променя ли дишането ти?

Самият той диша. Когато се свържеш с потока, когато станете едно с камъка, всичко изчезва. Спираш да си усещаш ръцете и инструментите, няма умора, просто наблюдаваш как формата се появява. Това са кратки моменти, рядко се случват, но тогава нищо не съществува – само процесът на създаване.

Теб какво те спасява?

Времето ни е много динамично и се налага да сме адаптивни.

Човек, когато е на пътя си, го усеща. Сега всяка година, която съм инвестирал в учене и трупане на опит, вече работи за мен. Като по-млад си мислех, че за две-три годи ще направя чудеса, сега знам, че за да достигнеш нивото, в което нещата просто стават, се искат десетилетия труд. Едва тогава голямото колело се е завъртяло, набрал си инерция и можеш да отдъхнеш за кратко. Зарежеш ли обаче изкуството за няколко години, трудно ще се върнеш там, където си бил. Не е само до талант, виждал съм мои колеги, които след продължително прекъсване не успяват да създадат отново връзка с материала.

И аз съм прекъсвал, не съм работил скулптура няколко месеца и после със страх, с неувереност съм пристъпвал към камъка. Огнян Читаков се старае след него да остава колкото е възможно по-малко отпадък. Случвало се е дори да предпочете да работи с камък, останал след създаването на големите социалистически монументи. От гранитна призма или паралелепипед – чрез сложно изрязване – създава два или повече компонента, които после разполага един спрямо друг. Усещането понякога е за 3D пъзели, част от чиято „материя” са въздухът и светлината между елементите.

Привлечен ли си от идеята за рециклируемия свят?

Камъкът участва в големия кръговрат. Става на пясък и пръст, измиташ го и при силен натиск между земните пластове наново се превръща в твърд. Не се замисляме, но голяма част от камъните са рециклирани скали. Например андезитът е потънал в земната мантия, разтопил се е и след това е изригнал отново на повърхността.

Реално пясъчниците и утаечните скали също са минали през този процес. Разбирам, че Огнян е карал сноуборд и сега – ски, но когато го питам за хобито му, се усмихва, че напоследък все повече му се работи. Прекарва деня си сред машини, голяма част от които сам е конструирал, сред прахта от камъните и около пещта, в която разтопява базалт за някои от паната си. Кратките мигове, когато работи в свръхконцентрация, забравя за всичко. През останалото време е съпруг и баща на един син и две дъщери, а в просторния двор край ателието му честно и без усилие съжителстват скулптури, каменни пана, няколко вглъбени кучета и черна котка, която се отърква в ажурно изработени от камък слънца.

С какво те промени бащинството?

Научих, че трябва да балансираш вниманието си, не бива да си 100% в работата си. Общуваш с партньора и децата си и разбираш, че това ти дава много.

По-търпелив ли те направиха децата ти? А работата?

Знам ли?! Процесът те прави търпелив. Понякога искаш детето по-бързо да порасне, да стане самостоятелно. И с работата е така – камък не се обработва бързо.

Баща ти е бил каменоделец. На какво те научи?

На труд! Той не работеше камъка ръчно с чук и длето, а основно с диамантени дискове. Правеше стълби, паметници, каменни первази. Баща ми ме научи да не се отказвам. Бях втори – трети клас, когато ме изправи пред машините и бързо разбрах, че те нямат чувство за хумор. Сгрешиш ли, машината ще си вземе своето и може да те осакати.

Когато завършва НХА, Огнян Читаков няколко години работи като баща си – основни архитектурни детайли – стълби и первази. Осъзнава, че е много търсен, но времето тече, а той не може да стигне до това, заради което му се живее – скулптурата. Тогава съвсем съзнателно взема решение и плаща с няколко трудни години, в които още няма клиенти за своето изкуство, а продължават да го търсят за обекти. Изкушението – разбира се – е голямо, налага се да избере по кой път да продължи. Днес пестеливо казва: „Взех си решението, платих си сметката и разбрах, че съм си на пътя”.

Ти разтапяш базалт при 1200 градуса по Целзий, за да създаваш каменни пана?

Базалт и туф, което е всъщност вулканична пепел – тя е била лава, сега е твърда скала и дава червен нюанс след разтапяне. Всичко започна преди десетина години, запознах се с Жора Гавраилова, която правеше цветни глазури върху камък. Направих няколко каменни глави и с нея ги сложихме в пещта, разтекоха се много особено. Процесът отнема около три денонощия – докато се нагреят цялостно пещта и пластиките в нея до малко над 1200 градуса, а после и докато бавно изстинат.

Сега за каменните пана нарязвам заготовки с предположението какво очаквам да постигна, нареждам ги в пещта, създавам композиция, слагам глазури и после чакам три денонощия. Този процес елиминира нашата илюзия, че можем да контролираме всичко, защото аз реално не зная със сигурност накъде ще се огъне конкретен елемент – по законите на физиката или на Господ. Всяко парче си има собствен характер. Мисля си, че когато го нагрявам, е възможно да му изтривам цялата информация, събрана за хилядолетния му живот. Затова и нарекох цикъла пана с топени камъни „Рестарт”. Разбира се, имах и съмнения, угризения – кой съм аз, че да изтривам паметта на камъка, ако действително това се случва. Но се надявам, че тази информация се пази във всяка прашинка, както в човешките клетки. Защото когато нагрееш каменна прах, отново се получава камък.

В пловдивската галерия U PARK до 14 април можете да рестартирате усещането си за камъка с експозицията на Огнян Читаков „Restart“.

Снимки: Спас Стоев

Вашият коментар