Венцислав Диков е потомствен музикант. Композира и свири на класическа китара, пиано, кавал и японска флейта Шакухачи. Търсенията му в областта на рисуването са умело балансиране по ръба между абстрактната и фигуративната живопис. За последните двадесет години той има самостоятелни изложби в България, Япония, Германия, Франция, Испания и др.
Работи основно с масло. Понякога смесва боите директно върху платното. Понякога издрасква, отнема боя, за да изведе изображението до повърхността на картината. Интересува се от аморфната граница между реда и хаоса, между мистично постижимото и осъзнатото.
Последната му изложба – „Сън”, ще бъде експонирана в пловдивската галерия „Лабиринт” от 22 април до 8 май 2021.
Нямаше как да не попитам как звучи за него последната година на локдаун. „В до минор”, казва, смеем се в съзаклятническо разбиране. После споделя, че слуша дълго време един и същи артист – ден и нощ, докато рисува, докато мисли, докато се движи, в колата. Joana Molina през цялото лято. После един-два албума на Miles Davis. Следват концерти на Keith Jarrett, албуми на Radiohead, The Books.
Не работи в тишина. Слуша музика или подкасти. Казва, че когато ушите му са доволни, и рисуването върви. Случвало се е да говори 40 минути с близък приятел по телефона и да редактира картина.
Обикалям много с диктофон и записвам различни звукови среди и после си ги слушам. Те отварят много измерения. Забелязвам, че почти никога не поглеждам фотоархива си от някое пътуване, фотографията не ме връща в мястото. Докато аудиозаписите събуждат въображението ми и ме връщат, с тях работят съвсем други механизми.
Съзнанието ни обикновено извършва едновременно няколко дейности и това по пародоксален начин ни фокусира, а Венцислав Диков рисува с часове в концентрация, с платно на педя-две от лицето си. И тогава времето спира.
Картините Ви носят потенциала на несъзнаванованото. Има ли връзка между предпоследната Ви изложба „Шаман” и настоящата – „Сън”?
– Напоследък се интересувам много от митологиите, от архетипните образи, от животните на силата. В последната ми изложба имаше един овцебик и един скален варан. Темата за шаманизма и темата за сънищата са очевидно свързани. При мен този интерес започна преди двадесетина години с Кастанеда и концепциите му, без да коментирам доколко е автентичен и доколко – гениален компилатор. Но тогава открих осъзнатото сънуване. Сега виждам нещата по-различно: подсъзнанието ни е безкрайно и необятно и имаме твърде малка представа от това на какво сме способни.
Магично място, магичен топос ли е светът?
За мен светът не е нищо друго, освен магичен! Дори в най-баналните си аспекти, защото баналното е илюзорно. Ние сме едни движещи се от неясно какви сили материи, не осъзнаваме какво точно е животът и откъде се е взел, стоим на една топка, която се движи в необятно пространство…
Занимава ме пътуването на ума.
Сън (dream) също и като мечта?
Неслучайно на някои езици думата означава и двете неща. Сън като безкраен потенциал. От морето на неосъзнатото и нереализираното ние извличаме някакви неща и им придаваме облик – мисля, че това е ролята на творците. Сънищата буквално са складът на въображението. Честно казано аз исках сам себе си да провокирам, бях изоставил темата. Като младеж записвах ежедневно сънищата си, а самият акт на писането изкарва и най-дребния детайл, който иначе няма никога да си спомниш. Цели комплексни светове, които по нищо не отстъпват на будния свят, се пръкваха в главата ми – вероятно образи от колективното несъзнавано, за което говори Юнг. На някакво дълбоко ниво всички сме свързани. Ако търсиш тълкувание на съня, неминуемо ще го орежеш и опростиш. А пророческите сънища поставят под въпрос времето като явление.
Картините ми са като лаборатория, те имитират сънища. Гледайки картината, можеш да се оттласнеш във всякаква посока.
Спомням си като дете бях фанатично отдаден всяка сутрин на една процедура – в двора имахме висока ябълка и от стаята ми се виждаха само клоните ѝ. През зимата, когато нямаше листа, аз полуфокусирано съзерцавах клоните ѝ с размътения си, още сънен поглед. И неминуемо откривах вътре животни, хора. И до ден днешен се случва когато гледам леко разфокусирано, да виждам нещо различно. Сега се завръщам към този подход.
Доколко зрителят доизмисля картината? Врата ли са картините?
То е нещо като… контролирана спонтанност. Текстурите на картините ми също играят роля.
Чужди картини за мен определено са били и са врата. Имам много силни преживявания в музеи. Германия ми липсва с това, че там всеки град, всяко село има музей, в който има какво да се види. Добре курирани изложби. Имам силен спомен от музей в Киото – изложба на Клод Моне. Това, разбира се, не е случайно, защото Моне е доста повлиян от японското изкуство и калиграфия, които са били мода в Европа по онова време. Усетих императив, че трябва да посетя тази огромна ретроспектива, само заради плаката с конкретна картина. Заради нея почти претичах през цялата изложба, докато стигна до тази картина, където прекарах може би 40 минути. Какво е това, което ме привлече точно в нея, нямам никаква представа. Винаги съм се доверявал на тази сила, не се опитвам да търся интелектуално послание. Когато има емоционален момент, приемам и концептуалния, и посланията.
Кои са художниците, които Ви приканват в света си и които считате за важни във Вашия път?
Променят се през годините, минал съм през всякакви етапи. Може би е по-смислено да кажа кои са напоследък. Всички знаят Пикасо, Матис и Ван Гог. Обаче в последно време много се занимавах с Алберто Джакомети – когато някой творец ми стане интересен, аз започвам да го изследвам. Също и американските художници.
случаен речник на художника:
Класическа китара: завършил е Национална музикална академия в София и Висше музикално училище в Мюнстер, преподавател е в НМУ „Любомир Пипков”.
Локдаун: „По време на първото затваряне, аз живеех близо до гората, излизах всеки ден и слушах аудиокниги. Мога да кажа, че това е най-медитативният период в живота ми. Естествено този период има и своите ужасни аспекти по отношение на възрастните хора, например. Но няма нищо, което да е само добро или само лошо. При всички случаи това е голяма промяна в света.”
Овцебик: мускусен бик, който обитава Гренландия и Канада.
Обекти: „Обекти с неясно предназначение” е заглавие на негова изложба с абстрактна живопис, но и – подозирам – опит да улови мисловните трансформации, пък и самото ни битие като човеци.
Пикасо: „есенцията на това какво е да си художник през 20 век, разпилян между Париж и провинцията. Огромните му колекции от предмети, тотеми, маски. Многопосочните му търсения, многотията. Рисуваната керамика, картините му, само скулптурите му са над 200… Такова изобилие!”
Пътувания: Венцислав Диков харесва дестинации, които му „сменят филма” – Оман, Тайланд, Малайзия, Япония, в която е влюбен.
Реалност: „Когато реалността стане твърде комплексна и не можем да се справим с нея, тогава потребността ни да се изразяваме чрез изкуството нараства. Виждам го и на ежедневно ниво. Когато бита ми идва в повече, сядам и рисувам, или сядам и свиря. И се нормализирам.”
Художник: „Ти общуваш с тези светове, не си великият, гениален творец, когото трябва да аплодират. По-скоро си част от един процес, в най-добрия случай може да си благодарен за това и толкова.”
Шаман: Този, който не се страхува да прекрачи прага на други светове, за да потърси отговорите на своите въпроси. Многопластова личност – лечител, войн, водач, мъдрец и пророк.
За автора
