Недялко Славов и неговата рубрика „Хълмът на Данов“. В нея големият съвременен писател и наш съгражданин споделя с читателите на „Медия кафе“ своите най-нови текстове – есеистика, публицистика, лирико- философски фрагменти.
***
Писателят е крайпътен знак , който показва откъде е минал народа му.
***
Реалността е един търпелив начален даскал. Преподава ни света до време, с всяка година все по-малко ни препитва какво сме запомнили от него и накрая ни остава да го съчиняваме по памет.
***
Посредствеността е най-отмъстителна, организирана и разрушителна в изкуството.
***
Поетът създава състояния, романистът – светове.
***
Българският език изисква събеседник. Той е дълбок, многозначен и най-вече по някакъв начин – тъмно плътен. Вероятно това е станало от дългия му път през времето – от описателното, рисувателното, към аналитичното. Той е музикално-партитурен, във всяка фраза има музикален момент, затова му трябва събеседник и слушател, да доразвие подадената му фраза. Затова той заема практичните думи, тези за бързопреходния бит, от чуждите езици, но за своите думи запазва най-дълбоките води на логоса и мисълта.
***
Съчинени от идеята ли са жестовете ни, или идеята е съчинена от тях? Сбор от последователни телесни фази ли са статуите на Бернини? Колективните жестове на тълпата ли са застинали в „Гражданите на Кале“ на Роден? Изкуството абстрактно всмукване на реалността ли е? Или обратното – то възпроизвежда реалността?
***
За живата природа, за която по принцип сме само разрушители, най-незначителни сме сега, в късната есен. Ако през пролетта и лятото ни е дарявала със снизходителната си любов, сега е непроницаемо чужда. Защото се евакуира. Заета е със себе си. Дърветата всмукват соковете от листата и ги отвеждат в земята, животните се оттеглят в зимния сън, птиците се събират на ята, за да се вглъбят в оцеляването си. Най-изоставеното същество сега е човека. Изпаднал е дори от сметките на своя Създател.
***
Банкери, военни, политици, полицаи – това са разрушителните фигури в шахматната игра на войната. Нито ги разбирам, нито ги съдя, нито ги оправдавам. Това им е работата. Малтусианска. Те са инструменти на други инстинкти на човешкия мравуняк. За народите е ясно – те са пешките , които вкупом падат в кутията на смъртта при една война. Но хората на изкуството, хората на изкуството! Инструментите на хуманния механизъм на човечеството. С изключение на няколко достойни българи, къде са те днес. Какво оглушително мълчание. Само току някое инфантилно милитаристично грантово гласче изцирика с призив за фронта, после се изплаши от сянката си и се спихне.
ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:
За автора
