Авторката на „Кралицата на краставиците“ с пореден поклон пред българската жена
В живота на всеки човек идва момент, който го определя. Повратна точка, която се зашива за същността ни до края на дните ни. Тя е тази, с която ще ни запомнят в бъдеще, без значение дали е настъпила преждевременно, или някъде към завършека на дните ни.
Роман за една такава фигура в българската история написа Йорданка Маринова – авторът на „Кралицата на краставиците“. Новата ѝ книга носи заглавието „Райкя“ и е посветена на Райкя Попгеоргиева Футекова, по-късно Дипчева. Може би я познавате като Райна Княгиня – единствената българска княгиня, без аристократично потекло. Символ, избран, издигнат, а после и забравен от народа.
Книгата е специфична с това, че е първият художествен роман, който обхваща целия живот на Райкя – от учителските ѝ години в Панагюрище, когато тя е едва 19-годишна, до смъртта ѝ в София. Разбира се, има документални книги за нея, има сборник с писмата и документи. Има я и автобиографията ѝ, която тя пише в Москва, но тогава е твърде млада, а нейният път изобщо не свършва с ушиването и носенето на байрaка.
Чрез романа опознаваме тази силна жена така, както никога досега. Никога не можем дори да предположим през какви тежки изпитания е преминала. Как е носела кръста си с години наред. Как се е грижила за просвещението на момите от девическите училища. Как е асистирала, като акушерка, на д-р Владо при ражданията, в Пловдив. Как е помагала на бедните в столицата, въпреки че едвам е изхранвала собствените си деца. Как е загубила голямата си любов Бенковски, без някога реално да е признавала тази любов. Останала скрита само за нея си.
Прелиствайки редовете и откъсите, откроявам два момента, които наистина показват същността ѝ. Първият е престоят ѝ в пловдивския затвор, след като турците я арестуват в Панагюрище. Тогава Пловдив е под османско влияние и остава под такова известно време след Освобождението. Райкя лежи в затвора три месеца. Три месеца, в които бива изтезавана, насилвана, бита. Три месеца, през които се разболява от костна туберкулоза, но не предава нито един радетел за свобода. Не споделя нито едно име. Дори, когато нозете ѝ кървят. Дори, когато едвам се движи от болка. Дори, когато гола я повеждат към река Марица, за да я обесят. Е, не я обесват, но последвалото „предателство“ от страна на българите е още по-голямо наказание. От смела, изключително умна и можеща жена, тя се превръща бавно в гниеща старица, която съжалява и проклина деня, в който е решили да ушие знамето. Нерядко казва: „за тази България ли се борих. За тази ли умряха толкова много“.
Вторият хронологичен момент, с огромно историческо значение, е години по-късно, когато вече живее с децата си в столицата. Малко след като съпругът ѝ умира. Тогава княз Фердинанд я кани в двореца, за да ѝ предложи място на придворна дама. Опитва се дори да я подкупи с инвестиция за акушерския дом, който Райна мечтае да построи. Но знамето не се продава и тя отказва. Нещо, което ѝ коства здравето, хляба, ума, а накрая и живота.
Всъщност, може би не е чудно, че всички художествени литературни произведения за Райкя Попгеоргиева завършват до момента, в който се превръща в Райна Княгиня и гордо развява знамето на свободата. Писателите сигурно са искали да подарят на българите този спомен за нея. Този символ, който да поражда в душите им гордост. Какво разочарование би било, ако разберяха, че символът на свободата е бил болен, мизерстващ, нещастен. Ако осъзнаят, че тя – Свободата, е изгубила битката както със себе си, така и със своите. Ако разберат, че Прогресът я е превърнал в продажна слободия.
„Страх ме е от забравата на България. Липсват образите на жени, на които да са посветени цели произведения. Търсих, макар да знам, че няма, романите за баба Тонка, за първата учителка Анастасия Димитрова. За първата жена-летец в света, участвала в боен полет – Райна Василева Каса̀бова, която е и първата милосърдна сестра. За Димитрана Иванова – първата българска суфражетка, първата жена, прелетяла със самолет над Ламанша – Анка Ламбрева. За Надежда Станчова – първата жена в света професионален дипломат. Люба Огненова – първата жена подводен археолог и още безброй български жени, заметени под килима на историята ни в срамна забрава. Къде са книгите за тези българки?
Когато „Кралицата на краставиците“ пожъна огромен успех, без специална рекламна кампания, пожелах да напиша още една книга. Не се считам за професионален писател, защото не изкарвам хляба си с писане. Разбрах обаче, че има глад за българщина и то истинска, жива, достойна и вечна. Като недостижимите българки, които сме имали в историята си. Изборът ми беше лесен – първа измежду тях е Райна Княгиня. Тя събира в себе си всичко, което наричаме България.
Тя е само на двайсет години, когато държи знамето над главата си. Има още четири десетилетия, в които да брани носенето му, което ѝ е донесло само болка и усложнения в живота. Но тя го е носила до последния си ден, защото е знаела, че бъдещите българи ще гледат в него, за да вървят напред и не е имала правото да го пусне, каквото и да ѝ е струвало това“, споделя авторката Йорданка Маринова.
От години тя живее в Англия и разказва, че там постоянно се напомня за историческите им личности и принадлежности. Постоянно се пишат книги, екранизират се, уважават се взаимно, както и миналото си.
„Райкя“ е издадена от ИК „ИвиПет“ – издателство, което залага на не толкова котираните, но също толкова талантливи български писатели. Дава им шанса да покажат таланта си и отбира внимателно съдържанието. Качеството не е за сметка на количеството.
От стилистична гледна точка романът върви плавно, почти като разказ. Веднъж захванеш ли я, трудно се отделяш от нея. Изключително интересна е дори за хора, които нямат афинитет към биографичните сюжети, защото е написана увлекателно, без излишна сухота на хронологията и исторически данни.
Разделена е на етапи, всеки от които проследява конкретен отрязък от живота на Райна Княгиня. В основата на написването ѝ лежат сигурни източници, като писма, журналистически материали и записки. Получава включително и благословията на нейния правнук Асен Дипчев. В нея са заложени много каузи, освен тази за свободна Родина и съдбата на една българка. Заложена е липсата на правата на жените, на които им отнема още години, за да бъдат официално признати. Набляга се на разликите в нравствените ценности на българи, руснаци, цариградчани. На еснафа срещу бедняка. На подкупния срещу непоколебимия. Поставя се въпросът за царската държавна структура и нови политически течения. Говори се за важността на образованието и как нищо не е важно, щом замесени са парите. Една книга, която обхваща атмосферата и бита в годините покрай и след Априлското въстание. Една препратка към началото на Западното влияние върху страната ни. Спокойно може да заявим, че е общообразователна и в същото време увлекателна. Не те оставя равнодушен, защото нима който и да е българин може да опознава миналото си, без да бъде завладян от противоречия? А най-важният въпрос, който ще си зададем, е заслужаваше ли си тази нова България и дали за това са мечтали тези, които днес наричаме Апостоли…
За автора
