Какво остана от Нареченската гора след пожарите (СНИМКИ)

Часът е 06:00 сутринта, датата – 19 август 2021 година. С фотографа ни пътуваме към Нареченски бани, където в 7:30 е обявен сборен пункт за доброволците за гасене на пожарите, които засегнаха участъка на Родопите от Югово, та чак до Лъки. Ние се отправихме към Нареченската част, защото там силите са на половина, а доброволците едва се брояха на двете ми ръце. Заедно с още шест пловдивчани щяхме да станем едни от тях, да забравим длъжности и различия и да помогнем с каквото можем – не просто с камери и записки, а с реален физически труд. „Защо“ ме питаха някои! Другите медии стигат най-много до върха на проходимата част и си правят репортажите. Защо ни е да се навираме в „бърлогата на звяра“? Първо, защото това е нашата планина, там са нашите корени, там сме прекарали детството си и мечтаем да изкараме старините си. И второ, от професионална етика – за да разберем истината, за да видим и изпитаме от първа ръка с какво се сблъскват тези хора, които вече седмица се борят с огнената стихия, а в пространството излизат постоянно различни информации, разколебаващи обществото.

Когато пристигнахме в Нареченски бани, първото, което ми направи силно впечатление, освен малкият брой доброволци, бе че не бях единствената жена. Имаше още едно младо момиче – Даниела Илиева, състезател по бразилско джу джицу от Асеновград, която ми разказа, че идва за втори път и то сама, с други напълно непознати ентусиасти от града ѝ, обединени само от едно – желанието да спасят планината.

„Аз много обичам планините, обикалям постоянно. Имаме вила от другия край – в село Орешец. В понеделник бях там и след като станах от сън, пред очите ми се разкри гледката на смога, който се разнасяше отвън баира. Миришеше на пушек, а дори не сме близко. Стана ми много тъжно, че планината гори, а аз седя и си пия кафето. На другия ден просто трябваше да дойда. Всеки си мисли, че някой друг ще иде и чака наготово, но истината е, че всичко зависи от нас.

Разпределиха ни по групи с водач местен ловджия. Вървяхме към час и половина, докато стигнем до пожара. Беше като сцена от Данте Алигиери. Досега не бях виждала такъв мащабен огън на живо. Аз имах лопата, с която хвърлях пръст към пламъците. След това правехме просеки, за да не минава огънят, но вчера въпреки това е преминал. Имаше още две жени от Стара Загора, като едната дори нямаше никаква физическа подготовка, но и те се раздаваха наравно с нас. Тежко е, няма да те лъжа.“, споделя Даниела.

Другото, което ми направи силно впечатление е, че кметът на Нареченски бани Димитър Бакалски и синът му Никола са едни от редовните доброволци и всеки ден се изкачват да гасят засегнатите участъци. Именно те ни оборудваха със заварени от тях през нощта инструменти – за някои лопати, за други мотики, а за трети гребла.

Проведе се инструктаж и ни разделиха на групи. Щяхме да обхванем периметъра от Наречен до Нареченски бани, като техниката стига едва до т. нар. Петолъчка – свързочния връх с пътища за Югово, Павелско, Лъки и Нареченски бани, а ние щяхме да продължим още по-нагоре с преход, само за пеша. Пожарникарите ни казаха, че през предните седем дена са изгорели хиляди кубици паднала маса, а пламъкът стигал до 40 метра.

Поливният хеликоптер бе активизиран за Югово. Той пренася почти 2 тона вода, зареждана от близките водоизточници. Проблемът е, че нагоре гората от широколистна става иглолистна и водата се задържа повече по връхчетата на дърветата, като малка част стига реално до огъня. Освен това иглолистните дървета имат смола по себе си, която гори много. Другият проблем е вятърът и силното слънце. Не на последно място – почвата. Голяма част от нея е съставена от торф, който представлява тъмнокафява маса частично разложени растения, образувана при блатни условия. Той е по-мек, на допир наподобява дунапрен и е силно запалим, така че водата не може лесно да го загаси. Според някои пожарите са умишлено създадени от „дървената мафия“, но местните жители, които познават територията като дланта си, изключват този вариант.

„Не мисля, че случаят е такъв, защото нагоре е толкова трудно проходимо, че няма техника, която да изнесе после трупчетата дърва. Няма кой да си играе да пали чак толкова високо, абсолютно рентабилно е. Просто не виждаме логиката. По-скоро смятаме, че причината е в ударилите мълнии. При такъв сух и горещ сезон лесно може да се разгори“, смята Никола Бакалски.

И така… след като почакахме известно време, към 10:00 часа дойде камион ЗИЛ, който натовари военните и част от доброволците. Други бяха разпределени по джипове, а нас превозиха с аварийно-спасителен автомобил 4х4, едно време оборудван само за пътнотранспортни произшествия, а сега за логистични проучвания в труднодостъпни райони. Мултифункционален транспорт, много ефикасен при наводнения. По пътя нагоре се движеха и две водоноски за зареждане на ръчните раници с пръскачки за пожарникарите.

Най-после стигнахме до върха, където започна наистина трудното – слизане надолу по баира, намиращ се на 1300 м. надморска височина, с денивелация 400 м. Наклонът му по наши груби изчисления бе около 70-80 градуса, което със сигурност го прави най-трудният планински преход, който съм извършвала досега. При такива условия забравяш всичко и гледаш само как да не се нараниш. Където трябва лазиш, където трябва се подпираш, придвижваш се ниско и странично, с подпиращи ръце по земята, като гледаш едновременно да не изгубиш инструмента си и да свършиш работа.

Нашата група бе разпределена в един от малките пожари с представители на асеновградския военен полк – I-ви дивизион, II-ри дивизион, противотанков дивизион, БАР и щабна рота; Иван Мерджанов – началник група пожарогасителна дейност от IV-та районна служба Пожарна безопасност и защита на населението – Пловдив; шофьор и планински спасител от службата в Пампорово.

Започнахме да правим просеки – да отделяме изгорялото от неизгорялото. Обясниха ни, че правилото е, дори съвсем малко да има нещо изгоряло, да се бута към тлеещата част, защото ако въгленчето остане на сухото и незасегнатото, може да разпали нов пожар.

Най-сложното дойде, когато навлязохме в почти изгоряло дере с много тлеещи огнища и свличащи се камъни. Комуникацията в такива ситуации е от изключително значение. Постоянно трябва да имаш понятие къде се намира всеки един от групата и винаги да се предупреждава при падащи камъни, за да няма пострадали. От време на време се даваха почивки, за да се обсъди следващия ход. Всички от службите направиха и невъзможното, за да потушат огнищата, които въпреки всичко продължават да тлеят във времето. Според пожарникарите, за да отшуми всичко веднъж и завинаги, е нужен обилен валеж в продължение на цели дни. Но това не означава, че не дадоха и последните си сили, за да ги ограничат и да не пламнат нови. Видяхме ги с нови очи и осъзнахме, че това са хора, които изпълняват дисциплинирано заповеди, спазват стриктно йерархията и не изпитват страх. А ако изпитват, съумяват да го преодолеят и то за отрицателно време. Някои от тях не бяха слизали от 36 часа от планината, а планинският спасител от Пампорово падна от склон и тежко нарани коляното си. Дали от адреналина обаче, или от вътрешната му смелост продължи прехода, без да се оплаква.

Доброволците, включително и фотографът ни, който е израснал в Павелско и познава добре района, също се справиха впечатляващо и се втурваха при всяка възможност да помагат и то със завидни познания в пожарогасенето. Слава богу, изсипалият се дъжд през нощта, беше загасил основните пламъци и се потушаваха само малки възникнали такива.

Преживяването беше наистина невероятно. Чувстваш се нищожен пред стихията, усещаш жегата под краката си, а понякога нагазваш и с длани върху жарави. Където можеш копаеш и заравяш, където можеш поливаш, гледайки да пестиш водата, защото и тя е кът. Когато ограничихме големия участък на дерето, потеглихме по стар, над 100-годишен път, в посока Югово, спирайки навсякъде, където намирахме малки пушещи огнища. Общо извървяхме приблизително 10 км, близо 3 от които на стръмния баир. Най-после слязохме в Югово, където военен автобус откара всички доброволци обратно до Нареченски бани. Срещу нас, високо по хълмовете се виждаха все още големите бели пушеци, с които се бореха други специалисти, други доброволци и се молехме те също да имат добра слука.

Часът е 21:00 вечерта, датата – 19 август 2021 година. Най-после отключих входната врата на дома си. Бе ден, в който предизвикахме всичко – себе си, природата и обществото. Нужна е още помощ, защото още нищо не е приключило. И въпреки болката и умората, знаем, че за да защитим това, което обичаме, са нужни жертви и действия. А аз успях да се запозная с много герои в този ден – млади, възрастни, опитни, неопитни, момичета, момчета, изпълнени с надежда и храброст. И се гордея, че в България има такива хора. И им благодаря…

Фотограф: Александър Карамфилов

Вашият коментар