Пословично известна е българската завист – вероятно най-негативната черта от националния характер. По тази тема е писано много. Всеки, поживял в страната ни чужденец, отбелязва този недостатък. Той е възпят в литературата и много други изкуства. В България – в Хасково, се намира единственият в света паметник на завистта. Широко известни са думите на Елин Пелин, изречени в края на живота му – Ако в България се роди гений, това ще е геният на завистта. Оказва се обаче, че не много след това в страната ни е роден, расте, укрепва и днес е придобил чутовни и неконтролируеми мащаби един друг гений – този на вандализма.
Вандализъм е най-общо унищожаване на нещо съградено, направено не от злоба, омраза, някаква корист или друг мотив, а просто за удоволствие – за да бъде разрушено. Името произхожда от това на иначе отдавна изчезналото германско племе – вандали, превзело Рим през 455 г. Интересно е, че те не са разрушавали, а съвсем съзнателно са грабели различни материални ценности, но това е останала в миналото подробност и името на вандалите е нарицателно за безумни посегателства срещу целостта и естетиката на частно, общинско и държавно имущество.
На 13 юни участвах на пресконференция по повод новата художествена инсталация PURE PLOVDIV в Братската могила. Тъй като мемориалът се стопанисва от Историческия музей, където работя (ако стопанисване е наличие на един пазител от 9 до 17 часа в работни дни), бях свидетел на почти Сизифовите усилия на твореца Християн Бакалов и неговия екип. През деня те разпъваха и завързваха безброй цветни лентички, през нощта обаче незнайното вандалско войнство ги късаше, прониквайки неизвестно как и в самата Братска могила.
И така дни наред. Християн Бакалов до такава степен се беше отчаял, че си купи въздушен пистолет и няколко нощи охраняваше инсталацията. От няколко дни около мемориала има видеонаблюдение. Дано помогне срещу постоянните набези, както и за дългоочакваното му съживяване като туристически обект. Проблемът с вандализма, хулиганството и разрушаването на различни по статут собствености се е превърнал през десетилетията в истински бич, нанасящ разяждащи язви върху цялата обществена структура.
По времето, когато Елин Пелин е говорил за гения на завистта може да се каже, че уличното хулиганство – явлението, което е основният генериращ вандалски прояви фактор е непознато или в зародиш. До началото на 50-те години, когато проличават първите прояви от изменянето на социално-икономическия и културно-битов модел, все още е силно осезаем старият патриархален морал и породените от него задръжки.
Преди това не са липсвали асоциални типове, но проявите им не са били насочени срещу безсмислени разрушения по рeд причини. Семейството и училището са институции. За учениците има строго съблюдаван вечерен час. Гимназистите са длъжни да ходят с униформите си. Безделието е нещо непознато и немислимо. Всеки се труди. Народната власт и 9 септември обаче внасят промени. Скоро в печата започват да се срещат материали за подражатели на прогниващия Запад, наричани зози и суинги. През 50-те влиянието на Запада е прехвърлено и към зачестилите хулигански прояви, но за това основанието не е особено логично.
Далеч по-съществени са условията, които новата власт създава. Потискането на личността от затвореното социалистическо общество, в което всички трябва да са еднакво бедни и еднакво ограничени, поражда естествен бунт към заобикалящата среда. В Пловдив, вече през 60-те, вандалските и хулигански прояви годишно се оценяват на средства, необходими да се построи жилищен блок с няколко входа.
В следващите десетилетия противообществените прояви стават все повече. Закупеното от Съветския съюз корабче, предназначено да плува по завирената Марица, е изпочупено за няколко дни. В началото на 80-те години чисто новото покритие на лекоатлетическата писта на стадион „9 септември“ е засипана с бомбички, каквито всеки израснал през соца малчуган прекрасно знае как да приготви и откъде да се снабди със суровини за тях. Складовете на производството на социалистическата индустрия са лесно достъпни и почти неохранявани. Всеки можеше да влезе, където си иска. Нямаше охрана в обществените сгради, входовете на жилищните блокове не се заключваха – изобщо рай за вандалски прояви.
По-нелепото обаче е, че след демократичните промени вандализмът не само че не престана, но се задълбочи. Обществото ни се разболя още повече, наследявайки и възприемайки най-лошите черти и от старата, и от новата система. Положението изглежда неизлечимо, поне с моментната организация. Навсякъде всичко е описано с графити – кой от кой по-грозни и безсмислени в повечето случаи. В Пловдив вече май не остана здрава автобусна спирка. (И автобуси няма много-много, но това е друга тема.) Най-лошото е, че предпоставките за овладяване на бедствието са налице – камери, общинска охрана и полиция, многобройни други органи за сигурност, обаче то продължава да се вихри с пълна сила. Докато този проблем се игнорира, нищо особено не може да се промени към хубаво.
В България и света има само един паметник на завистта, но паметниците на вандализма са навсякъде.
За автора
