Индивидуализмът на българина

Преди години обработих и публикувах във Фейсбук карта на българските народни носии от 1942 г., съставена от Христо Вакарелски и нарисувана от Г. Петков. На нея, разпределени върху територията на страната по региони, са показани част от българските носии в огромното им разнообразие. 
В един от коментарите, една жена от чужбина, не българка, попита ”- Но защо са толкова различни? Вие професионален историк ли сте?” Аз отначало помислих, че има предвид разнообразието от карти, излизали в най-различен вид, но се оказа, че жената се учудва на огромното разнообразие в носиите на нашия народ. Тя вероятно е свикнала да вижда типични носии на един народ, които може леко да се различават в различните части на страната, но не е очаквала, че на една малка територия ще има толкова голямо разнообразие. 

НОСИИТЕ

Това ме накара да се замисля. Обясних на жената, че всички у нас знаем за това разнообразие без да е нужно да имаме професионално образование. Ние, българите, толкова сме свикнали с това, че не си даваме сметка колко то е необичайно в очите на хора от други народи. 

Спомнете си – виждали сме холандски костюм, костюмите в Англия са според областите, костюмите в Испания също са няколко, според областите, от които е съставена страната. С Италия и Германия ситуацията е същата. Има баварски костюм, има други от равнината. Но всяка една от изброените държави е с голяма територия, често в нея живеят различни народности, което предопределя и различието в носиите им. 
България е малка страна, с територия колкото на една от тези области на Испания или Германия. В България живее един народ, но разнообразието на носиите е толкова голямо, че едва ли не района около всеки по-голям град има своя специфика в облеклото на това, все българско население. 
Какво искам да кажа с това пространно встъпление? 
Според мен, това разнообразие се дължи на индивидуализма на българина. Тук той е свършил чудесна работа – впрегнал е вродената ни изобретателност, естетически вкус и работливост, и е създал такова национално богатство, с каквото не може да се похвали нито един друг народ. Нито един друг, убеден съм. 
Само погледнете, имаме дори такива танцови форми, които са основани на съревноваване – ръченица, копаница, че дори и хорáта. Всеки е ставал да играе и да покаже, а и да докаже, че е по-голям игралец от другите. Най-скокливата мома е била на уважение, а най-чевръстият момък е обирал овациите на останалите. Спомнете си прословутата сцена на надиграването между Емилия Радева и Коста Цонев във филма „Сиромашка радост“.  Този стремеж да се покажем, да се изявим над останалите, да се съревноваваме, е вроден у повечето от нас, то е форма на индивидуализма сред българите. Което понякога е добре. 

Аз искам, обаче, да напиша за индивидуализма на българина, който се проявява тогава, когато това е в негова вреда. Когато индивидуализмът ни пречи в нашето ежедневие, когато ни вреди и е причина да живеем в една неуредена държава, в едно болно общество.

ОПАШКИТЕ

Всички знаем как се реди българина на опашка – пред магазина, пред касата, на лифта. 
Мина времето, в което с часове, а и понякога цели нощи, сме чакали пред магазин, за да си купим заветната луканка, чепка банани или дълго чакания телевизор. Редяхме се и на опашки с колите си пред бензиностанциите с дни, за да напълним резервоара с “колкото дадат”.  Българинът се реди пред банка, реди се пред държавна институция, пред кабинета на лекаря. Реди се за нещо, което е дефицитно и бързо свъшва, което е в ограничени количества и до което непременно иска да се докопа преди другите. 

Виждали сме такива опашки – това не са опашки, а митинги. Заветната врата или гише е наобиколено от всички страни с прииждащ, блъскащ се и нагло тарикатеещ български ИНДИВИД. Всеки мълчи и мисли как да прецака другия, премисля начин как да се пререди (или да не позволи да го прередят). Има отдавна оттренирани тактики, които са ми до болка познати, но почти винаги им минава номера, освен на мен. Аз не ги търпя и въвеждам ред, поне що се касае до МОЯ РЕД в опашката. Което отново е индивидуализъм. Но аз съм разбрал отдавна, че не може да въведеш ред за всички. Тръгнеш ли си и след теб всичко отново се обърква, както си е било.
Виждал съм опашки в чужбина. Опашки в колона ПО ЕДИН. За тези, които не са ги виждали – това е опашка от хора, в която всеки един човек застава зад последния в опашката. Там няма прикрепили се от рода “само да питат”, всеки новопристигнал си застава чинно последен, защото са научени да се уважават. Това е признак и за собствено достойнство. Видях опашка дори в Истанбул пред банкомат. Тя се беше проточила (защото е от колона по един) през целия тротоар и завиваше по дължината му до съседния магазин. За да минават пешеходците, опашката се делеше по средата, оставяйки широко място за преминаване. И никой не се възползваше от това, а всеки човек се привдижваше с по един напред, когато опашката се задвижваше. 
Има, разбира се, положителни примери и у нас. Те напоследък са все по-чести, което аз си обяснявам с възпитанието на хората, пребивавали или дори живяли в чужбина и донесли добрите примери със себе си. Защото са разбрали, че ТЕ РАБОТЯТ, че са ефективни и облекчават живота на хората. 
Едни такива положителни примери срещам напоследък и когато шофирам. И това ме радва.

ВОЙНАТА ПО ПЪТИЩАТА

Тук индивидуализмът на българина се проявява като едно страшно оръжие. Буквално. Индивидуализмът, примесен с липса на опит, прекомерна самоувереност и просто глупост, убива хора. Убива нашите майки и бащи, нашите съпрузи, убива децата ни. Разбира се, голяма роля за това оказва състоянието на пътищата ни, нелепата или недостатъчна маркировка и организация на движението, както и недостатъчно почистените и обезопасени пътища през зимата. Често и автомобилите ни са в окаяно състояние. Но ако се съобразяваме с всички тези недостатъци, ние сме хората, от които зависи как ще се движим по пътя, как ще пазим ПЪРВО СЕБЕ СИ, а така и всички останали.
Често хората коментират: ”- Добре де, себе си не пази, но поне за другите да мисли.”
Не – ако мислиш как да опазиш себе си, тогава ще опазиш и другите. 

Но не, ние сме индивидуалисти, което ни кара да си въобразим, че сме (по-)добри шофьори, че сме неуязвими, че няма да ни види никой, че не можем да търпим пред нас да се тътри някакъв или някаква там. 
Нашия български индивидуализъм ни заблуждава, че щом имаме пари да си купим добра и мощна кола, това ни дава право да летим по пътя или по-скоро над пътя. 
”- Аз за какво съм я взел 150-250 коня? За да се влача с 50 в града ли!?”. 
Ами то за града не се купува такава кола!
Автомобилните състезатели са най-внимателните шофоьори! И то не за това, че са се накарали по състезанията и им е омръзнало да бързат. Не! А защото по пътищата има ДРУГИ ХОРА – както пешеходци, така и водачи и техните спътници. На състезанията те знаят, че пътя е отцепен, че на него няма препятствия и ако застрашат живота на някого, то това е само своя и този на навигатора до него. А това е много трудно, защото състезателните коли са една здрава черупка отвътре и макар видимо да се разбиват и от тях да летят ламарини и колелета, състезателите са обезопасени в черупката. Не разглеждам случаите на неразумно поведение на зрителите, както и постоянното нарушаване от тяхна страна на регламента на състезанието, което води до наранявания и смъртни случаи. 
Българинът понякога се държи неразумно и когато пътешества по света. 

ЕКСКУРЗИИТЕ В ЧУЖБИНА

Присъствали ли сте рано сутрин, когато група хора се качва в автобуса за някоя екскурзия? Понякога това са дори ранните тъмни часове на утрото. Всички са възбудени, поздравяват се стари познати, уточняват се местата за настаняване и всичко това НА ВИСОК ГЛАС. Нищо, че хората наоколо спят. А такива автобуси тръгват всекидневно и горко им на хората, чиито домове са имали нещастието да са до местата за обичайното потегляне на автобуси с туристи.
И често някой тъпче своите куфари и чанти, без оглед на останалите, качени вече багажи! По-досетливите и опитни шофьори на автобус поемат инициативата и само те подреждат и разпределят багажа. Но ако оставят за това да се грижат пътуващите – индивидуализмът на бългрина се проявява с цялата си “красота”. 

Отделно искам да напиша за начина, по който пътуващите българи ползват предоставения от туристическата фирма автобус. Багажите се тъпчат безогледно над главите на хората, постоянно се ходи напред-назад по време на движение, а за употреба на колани въобще не се и досещат. Нали са си платили застраховка за пътуването. 
Само че, при една рязка спирачка, всички прави политат напред, а е имало случаи на разбиване на предното шофьорско стъкло с глава. 
Виждал съм на видео, заснето от камерата на китайски автобус, на което той търпи авария и се преобръща. Всички пътници бяха с колани, освен един от тях. Всички хора се тресяха на местата си, а свободният елемент се мяташе по целия автобус като свободен електрон. Аварията е минала без жертви. 
Питам се дали застраховател би признал щета или смърт, ако не са били поставени коланите? Ако този застраховател съм аз – не бих признал. Още ли ще я караме както досега – шофьорът да предупреждава, че ”на тази граница проверяват за колани, да знаете” – или ще се научим на правила и ще ги спазваме!

МИТИНГИТЕ

О, когато протестираме, сме големи ербапи. Там индивидуализмът на българина като че ли отстъпва на колективното чувство. Но дали наистина е така? 
Едва ли. На какво станахме свидетели при последните протести преди няма и месец? В една специално създадена във Фейсбук група имало, казаха, записали се 14 000 човека, а на протести излязли 500. Вярно – имаше протести на много места. Но кои излизаха? Основно млади хора, с колите си, за да завардват магистрали. Това бяха неработещи хора. Вие сте на работа – ще излезете ли, дори и да искате? Излезте и може да не се връщате на работа въобще. Лумпенизирани младежи, обикновено от състава на футболни агитки, свикнали да им подвикват реплика, а те да я повтарят.
Това не е демокрация. Не е демокрация да затвориш обществен път и да караш останалите хора да стоят в задръствания, на студа, а фирмите да търпят загуби. Иначе роптаем, когато “гадните гръцки фермери” ни блокират границата, когато сме тръгнали за морето им. Блокирането на пътни артерии е единствено неразбиране на ролята на обществените организации. Означава само липса на идея, какво и по какъв начин трябва да се прави и кое е ефективното действие. Дори тук индивидуализмът на българина има храна:
“ние протестиращите сме по-ербап от вас, мижитурките. Само ние сме горди да протестираме, а вие си натискате задниците по работните места. Нашият отбор бие вашия”. 

Протести … докато ние работим и създаваме благата на нашата Родина България. Носят се плакати на Ботев и Левски, но колко от тези, които ги носят и скандират имената им, знаят и трите имена на Левски и на Ботев? Колко от хората могат да назоват рождените им дати, както и колко от нас знаят за делата им, за делата на Раковски, за делата на Васил Априлов, например, колко от нас знаят цялото име на капитан Петко войвода. 
Индивидуализмът на българина е и причина за неуспеха на Априлското възстание. То е било обречено в голяма степен, но можеше да бъде проведено с много по-голяма сила, ако не беше нихилистичното отношение на голяма част от българите – и чорбаджиите, и техните аргати. Всеки е гледал само в “собственото си канче” и не разбирал, че е нужно единение.
Не беше ли ербаплъка на иначе смелият родолюбец Димитър Общия, причината за залавянето на Васил Левски, плод на предателства, нещо, което турците е можело и да не разберат?
Абе, то Царство България на Шишман е било разцепено на три царства тогава, когато отоманеца е вилнеел вече из тракийските полета. И вместо да се обединят, нашите царчета, кой от кой “по-голям”, са се надявали, че ще се оправят сами. А срещу обещание за земи и власт, самият, така обичан от нас крал(и) Марко, се е биел за турците срещу своите сънародници. И е загинал в такава битка на страната на османците, срещу своите. А ние в песни го пеем…

СЪБОРИТЕ

Идваме и до логичната родолюбива тема за съвременното влечение на много българи към “корените и родното”, както често се изразяваме. В интернет се поместват албуми с хиляди красиви снимки от събори и фестивали. Радват окото и душата, няма спор. Макар не винаги носиите да са автентични, макар често те да са плод на съвременни хрумвания и определено да клонят към кича, щом това влече хората и в това те намират радост и гордост – няма нищо лошо.  Но ако знаете колко често се коментира в разгорещен спор, че тази носия не била такава, че в този край се носело друго, тази престилка била характерна за други райони. „Кой им шие на тези облеклата!“ Защо нямало снимки от еди-къде си… 

И всяко село вече има фестивал. Не, не събор, както едно време. Неее … фестивал! Често той е част от регионалната програма за културно развитие. Всяко село мисли какво да направи, от къде какво да копира и се въдят едни … въдят се едни клонинги на една и съща идея. 
Защото индивидуализмът на българина не допуска “някъде да правят, а ние какво – да стоим и да блеем ли”! 
Знаете и шопската поговорка, дето Вуте бил радостен, не когато на него му е добре, а когато на комшията му е зле. 
И за най-накрая, но не по-малко показателно, ще споделя своите мисли за Църквата и за начина, по който я възприемат съвремените българи. Понякога дори сами не осъзнаващи това. 

ЦЪРКВАТА КАТО ИНСТИТУЦИЯ

Тук пиша все пак за индивидуализма на българина и затова ще се опитам да разгледам темата за църковната институция, нейната идеология религията и нейния супермаркет черквата, в този контекст. Ще цитирам една скорошна публикация, от „любимите ми“. Нарочно оставям правописа в оригинал: 
“Чуй сега, щерко, ако Св. Варвара покровителка на домашните кокошки се води и на нейния ден магия с разпръсната царевица по двора се прави, та пилците да се не губят, то Св. Сава по за орисията на младите булки помага. Чувала съм, че на тоя ден ако някоя булка е бездетна, трябва хляб да омеси. Ама като със ситото почне брашното да сее, то с обратното нагоре да го прави, а стара жена, попреминала що е, до нея да стои и да ѝ нарича – „Обърни, обърни, чедо, ситото, че да ти се обърне и корема … „
Къде и за какво е светеца, откъде накъде бабуване, после пък шарлатанство … абе, кви пет лева? 
Днешната мешаница в главите на вярващите е толкова забавна, че понякога се чудя да се смея ли или да плача … но пък защо да плача. 🙂 С изключение на годините на османското господство, аз не разбирам какво място има църквата днес в обществото. Каква роля има тя над съзнанието на масите съм наясно, знаят го и много други, но масовостта на поклоническия туризъм ме удивява. 

Основният проблем е, че религията се възприема не като възхвала към Създателя, което би трябвало да е естествената реакция на благодарност от всеки човек, а като просия, своеобразно “молбарство”. Миряните са приучени да идват в храма и да измолват за себе си и близките си здраве, благоденствие, успех в живота, оценка на изпита, зачеване на дете, намиране на любов и какво ли още не. 
Супермаркетът със стоки, разчитащи на чувствата и мъката на хората, работи на пълни обороти. Циркът е опънат, сергиите са отворени, шаренията е осигурена – очакват се само смирените миряни (знам, това е татвология) да пристъпят и да захранят с енергията си тези, които от това живеят. 
Ще кажете “Ама къде тук става въпрос за индивидуализма на българина?” Именно това, че всеки, който идва, го прави заради СЕБЕ СИ, заради СВОИТЕ нужди, страхове, надежди. Ако някой пали свещичка за другиго, то е за близък – жив или вече не между живите. 

Колко хора палят свещичка или простичко пожелават мир, щастие и радост на всички, на народа си, на човечеството? Има ли въобще хора с такива помисли? Надявам се да има.
И нужно ли е за това простичко пожелание да ходят по църкви, да целуват мощи (разбирай мумифицирани разчленени останки от хора) и икони, след като хиляди преди тях (често болни и генетично увредени хора) са ги целували? От тяхната кротост и неизменна сляпа вяра охолно живеят едни търтеи на обществото, които не плащат данъци и не отчитат своята търговска и откровена бизнес дейност, пред никого.

Къде е себеотрицанието на Патриарх Евтимий, къде е родолюбието на отец Паисий, къде е саможертвата на десетките млади мъже, които са свалили расата и за облякли четническата униформа, отивайки на сигурна смърт? Направили са това, защото са послушали СЪВЕСТТА си – единствената божия искра, заложена във всеки от нас още при раждането. За днешния хищнически индивидуализъм на служителите на „расото и просията“, возещи се в скъпи джипове за милиони левове и пасмина бодигардове за охрана – за тях ми е думата. 

Наясно съм, че за българската народопсихология е писано отдавна от много по-мъдри хора. Мога да пиша повече, но толкова ми е времето. Но нали за това са порталите, за да може всеки да има своята трибуна, както тези на Хайд парк в Лондон. Каквото има да каже – да го каже. Та и аз така …

На корицата е снимка на Крум Савов – сватба в Чепеларе около 1900-1908 г.
Снимката на корицата и картата с носиите
са част от колекцията фотографии в

ИСТОРИЧЕСКИ ФОТО ПАРК

“РЕТРО БЪЛГАРИЯ”.

За автора

Пламен Кочев

Неуморим изследовател и постоянно търсещ дух, взиращ се в миналото, но в крак със съвременните технологии. Гледащ на света с погледа на художник, графичен дизайнер по професия и фотограф като творец. Създател и вдъхновител на Фейсбук общността в групата за стари фотографии “Акция “Фото Пловдивъ” – най-доброто място за всеки, когото Пловдив не е оставил равнодушен. Автор на проекта Исторически фото парк “Ретро България” – свободно достъпен ресурс със стари фотографии, книги, карти, видео-материали и музика от миналото на България и света.

Всички публикации от този автор