Нагаждачеството като обществена язва

Всеки или почти всеки човек работи за пари. Има и изключения, но те са нищожни на общия фон. Най-добрият вариант е професията да е едновременно и призвание, и удоволствие, и да носи финансова удовлетвореност. Това е идеален случай и се получава рядко, но при всички положения го има в живота и е добре да се стремим към него. Много повече са хората, които са направили компромис, без значение дали с призванието, възнаграждението или нещо друго. Вариантите са разнообразни.

Социалистическото общество, в което идеологията пропагандираше, че крайната цел е всеки да получава според потребностите, но на практика всеки получаваше според връзките в снабдяване и с органите на властта, когато се роди и избуя чудовището на номенклатурата, бюрокрацията достигна невиждани преди това размери, от които все още изпитваме негативи, роди прозрението „Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат“.

Над три десетилетия след началото на демократичните промени има много професионални сектори, в които това продължава да е реалност. В частния бизнес, разбира се, няма как да е така, но съвсем различно е положението в бюджетната сфера на администрация, образование, армия, култура, социални дейности и т. н. Във време, в което всеки способен човек може да се открои и да спечели пари и / или друго признание, стотици хиляди хора са приели съдбата на бедни или поне твърде ограничени финансово работещи. Дори сега, когато безпроблемно може да се отиде в чужбина, където доходите са по-високи. Всъщност и там не е лесно, но по-скоро въпросът е ЗАЩО и в него се съдържат много подвъпроси:

Защо България е страната с най-ниски доходи в ЕС и една от най-бедните на континента, Защо страната е на задни места по качество на живот, средна продължителност на живота, възраст на автопарка, но пък от друга е водещите по смъртност, застаряване, неграмотност – пряка и функционална, с малко донори и кръводарители, но пък с много сърдечносъдови заболявания, с дупки по пътищата, с бавни влакове, с дегенериращ обществен транспорт!?

Защото населението по-тези земи успява да се нагоди към всякакви условия. В мнозинството си то не иска много, но и не може. Ако такива хора са работници, положението е лошо. Ако са работодатели, е отвратително. Защото се недоволства за заплати, а не се знае или се премълчава, че българите от средата на ХХ век са все на задни места по производителност на труда. Прословутото трудолюбие като национална черта отдавна е за Червената книга, но като се имат предвид много други обстоятелства, не е ясно доколко то също не е един от националните митове на съвременността. Не че няма данни хората да са се трудили, напротив. Тези на моите години добре помнят нравствеността и отношението към труда на бабите и дядовци, от поколенията родени в първите три десетилетия на 20 век, но и добре знаем при всичкото трудолюбие как се е живеело тогава. Така че въпросът не е само до работата, а и до нейната организация, контрол и производителност. Все пак това е народът, формулирал друга любима сентенция „Залудо работи, залудо не стой!“.

Политическите, икономически, ментални и обществени промени на модерното и особено на потребителското общество обаче категорично изясняват, че залудо не трябва да се работи, което в голяма степен безспорно е така, от друга страна, опасността да се маргинализира чувството за дълг от такъв мироглед става непосредствена. Огледайте се и вижте колко от тези, които са около вас си вършат работата и колко от тях си получават възнагражденията в пълен размер. Дано не съм прав и такива хора по горепосочените професионални сектори да са малцинство. Но все пак както всички статистически данни, така и това, което всеки член на обществото знае от опит, категорично е в посоката, че България цикли, не се развива както трябва и нещо не е наред.

Според много хора коалиционното управление се е провалило с гръм и трясък и сега най-добре е да се върне спасителят, управлявал доскоро 12 години, който не спира да се повтаря какви големи инфраструктурни промени и подобрения е направил. Дано е така, но дали мнозинството ги е почувствало по този начин . Наскоро близо до Търново стана катастрофа с румънски граждани и от Румъния изпратиха медицински хеликоптери. Медицински хеликоптер изпратиха и от Сърбия, за да прибере децата, пострадали в катастрофата край Стара Загора. Къде са нашите хеликоптери!? Къде са ни изтребителите!? При президент военен летец и дългогодишен премиер също с генералски чин. Къде ни е държавата!?

Проблемът обаче е, че не са виновни нито президент, нито премиер, нито министри, нито кметове, нито партии, нито директори, началници на сектори и отдели. Виновни сме самите ние! Виновни сме, че сме нагаждачи, че когато нещо не ни харесва на работното място, на улицата, във входа или парка – мълчим. За да не си развалим личното спокойствие. За да може да тръгнем половин час по-рано от работа и да дойдем половин час след началото на работното време. А като се появим, още половин-един час ще пием кафе и ще си говорим за политика, семейство, почивката на морето и още много разновидности на теми в зависимост от пола, възрастта и други личностни характеристики. Каквито и да се те обаче, задължително се посвещава голям дял от работното време на плюене по началника, управляващите и политиците. Накрая на месеца си получаваме напълно незаслужено ниската в нашите очи заплата и гледаме да се измъкнем колкото се може по-рано от работа, за да се пазарува, да се платят сметки и да се направи вноската по кредита. С празни джобове, но с пълен хладилник известно време сме спокойни. Телевизията ни забавлява, понеже избягваме пълните с кръвопролития новини и се съсредоточаваме върху сериали и мачове, а ако не са достатъчни, намираме разтуха в социалните мрежи.

За да има промяна, тя трябва да дойде от самите нас. Да се борим и отстояваме в дома, в бита, в семейството, на работното място. Ако повечето хора го правят, няма да има значение кой управлява. Не че и сега има кой знае какво…

За автора

Вашият коментар