Дългогодишният директор на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров, светла му памет, преди време беше казал, че отдавна най-важните открития на исторически предмети и документи не се правят по мазета и тавани на частни домове, а обикновено в музейните хранилища, в които забравени поради една или друга причина, въпросните съкровища търпеливо очакват да бъдат извадени на бял свят. Днес и аз попаднах на отдавна забравен във фондовете на РИМ – Пловдив ценен исторически документ, част от архива на големият, макар и също позабравен национален герой майор Райчо Николов. От около година работя върху проучването на документите от този архив, който се оказа почти непокътнат и само единици документи от него са публикувани и коментирани, като обикновено това е частично и накратко.
Интересът ми към тази сбирка беше провокиран преди още повече време, някъде около 2013 г., когато търсех подходящи за изследване и публикуване османски документи в нашите фондове и там попаднах на свидетелство от жителите на мюсюлманското село Чакръкчилари – днес Малка Черковна, които заявяват, че Райчо Николов не е ограбил тяхното село през февруари 1878 г., нещо за което той е бил обвинен. Започнах да се опитвам да разплета тази история, която или поради нейното непознаване, или поради съмнения, че Р. Николов е наистина виновен, не е била разследвана подробно от предишните изследователи.
Как да падне такова петно върху репутацията на български герой от три войни!? За да се разбере това обаче се оказа, че архивът трябва да бъде проучен напълно, а това никак не е лесна задача, защото изисква време и много труд, а този тип работа в музеите трябва да се върши покрай редица други. Така постепенно документ по документ, въпрос, по въпрос започнаха да се трупат различни знания и умения. За съжаление случаят Чакръкчилари се оказа, че не може да бъде изрично разгадан само по нашите музейни свидетелства, въпреки че опознавайки личността на Р. Николов, аз за себе си вече съм абсолютно убеден, че като човек на честта той нито би посегнал на беззащитни и невъоръжени хора, нито пък към тяхното имущество. Обвинението е, че Райчо и подчинените му продали добитъка и си разделили по 11.50 рубли. За него това е смешна сума. Множество други документи свидетелстват, че той е състоятелен човек, живее нашироко и основното му занимание в цивилния живот е да раздава пари под лихва, нещо за което също е недолюбван от старата т. нар. марксистка наука и тя гледа да скрие. Та Райчо, който разполага с хиляди годишен доход е обвинен за 11.50 рубли. По онова време една добра месечна заплата е 30 рубли, но Райчо е човек от съвсем друга категория, издигнат от самия император в потомствен дворянин през 1857 г. Имало е за какво да му завиждат, така че не са липсвали и основания да бъде оклеветен.
Историята около придобиването на архива от музея също се оказа много интересна. Той постъпва там на няколко пъти чрез дарения или откупки от наследниците на Р. Николов в Пловдив. Както е известно след Освобождението Райчо се установява в Древния град и остава в него до смъртта си. През 1948 неговата дъщеря Александра дарява вещи и документи на Археологическия музей, които след това са прехвърлени в новооснования Музей на революционното движение в Пловдив. Той е замислен да представя приоритетно комунистическото движение, но заедно с това да обърне внимание и Българското възраждане, затова там започват да постъпват събрани в други институции експонати, към него се пренасочва и събирателската дейност. Така архивът идва в сградата на ул. „Ангел Букорещлиев“ 14 на Сахат тепе, но това далеч не е краят на историята. В онези години колегите са претрупани да завеждат новопостъпилите ценности, а заданието е да се акцентира на партизани, работници, стачки и пр. Няколко души трябва да обработват хиляди постъпления. Затова и архивът е заведен набързо – всеки документ с по няколко думи. През 1963 г. директорът на музея, Тодор Белчов, е заменен защото не се съобразява с изискванията на партийното ръководство. Междувременно вече е направен и Музей на Възраждането. Новият директор, Иван Терзийски, дава приоритет на партийната история и макар, че много добре знае с какви други ценности разполага музеят предпочита да не се шуми около тях, за да не бъдат отнети в полза на Музея на Възраждането или отнесени извън Пловдив. Настъпили са и законови промени, които налагат изваждане на старите инвентарни книги от употреба и завеждане наново в отделни фондове на вещи, снимки и документи, които преди това са били записани заедно. Презавеждането продължава с години и все не идва редът на Райчовия архив, междувременно оставен в желязна каса. Чак в края на 1974 г., доколкото успях да установя, заради интерес към архива, проявен от известният пловдивски поет и журналист Марко Марков, нещата се променят. Дори и по време на соца медиите бяха сила. Марков работи в пловдивския „Комсомолска искра“, вестник известен с критичните си материали. Затова Терзийски нарежда на един от уредниците – Христо Иванов да заведе архива възможно най бързо. В резултат за около месец над триста документа са записани в книгите, но това е направено толкова набързо, че в огромният брой случай този, който сега ги ползва, не може изобщо да разбере от инвентарната книга какво съдържа съответният документ. Те са на различни езици, с трудно четливи ръкописни почерци (неслучайно аз ги проучвам от години), така че колегата Иванов, за да изпълни повелята на началника, неволно е камуфлажирал документите.
Когато започнах да се интересувам от архива, аз разтворих старите инвентарни книги, защото бързо установих, че в новите не пише нищо съществено и често дори заблуждават. Първият запис с името на Р. Николов от заведения там архив ме удари като с чук „Ръкопис от капитан Райчо. Първият военен устав“. Такава информация в новите книги липсваше и аз реших, че документът е изчезнал в годините между двете завеждания. Тогава още не бях установил подробностите как е станало това от Христо Иванов, защото в онези времена завеждащите рядко са записвали датите. Това стана едва наскоро. Ровейки в различни справочници и публикации, открих в една от самия Хр. Иванов, че уставът се намира под инвентарен номер 4754 като документ за караулната служба, но върху него имаше само две бележки с почерка на Р. Николов, което трудно бе могло да мине за негов ръкопис. Аз вече чета и познавам този почерк по-добре от своя собствен. И така разяждан от противоречиви чувства на надежда и притеснение до 13 януари 2022 година, когато попаднах на документа – целият изпълнен с поправки и задрасквания, без никакво съмнение от Райчо Николов. Очевидно съзнаващ важността на делото си, той е написал под заглавието „Посвещавам на българските войници“. Той заслужава да намери подобаващо място. Целта ми тук не е да си приписвам заслуги или да критикувам колеги. Основната музейна работа е експонатите да бъдат съхранени, когато това е налице, те просто трябва да дочакат своето време, защото – всички знаем – нагласите в обществото и гледните точки към миналото се променят.
Основното ми желание е да се популяризира личността на Райчо Николов повече, отколкото понастоящем. В архива се пазят няколко писма, подписани собственоръчно от генерал Николай Столетов, началникът на Опълчението, който дава разпореждания на Райчо Николов как и какво трябва да направи, за да се организира „българският легион“. Райчо Николов е един от създателите на Българското опълчение, а заедно с това и на новата българска армия. За съжаление нито тази институция, нито изобщо българската държава му отдават дължимото. Това трябва да се промени.
За автора
