Наскоро излезе книгата „Пловдивските почетни граждани“ от Димитър (Мимо) Райчев. Тя беше шумно отразена в медиите, а авторът за пореден път възхвален като документалист и летописец на Пловдив. Главният източник на възлиянията е пресцентърът на общината. Както можем да видим от надписа на вътрешната корица, книгата се издава с любезното съдействие на тази институция, така че нещо напълно очаквано е да си похвали стоката.
Зададеният тон беше поет от повечето местни медии. Изданието прави впечатление с лукс – твърди корици, обложка, гланцирана хартия и множество илюстрации, запазената марка на Д. Райчев. Представянето беше в Историческия музей, което даде допълнителна тежест и изследователска легитимност на автора.
Отвъд всичко това обаче остават неизяснени въпроси. Ще се опитам да ги формулирам, макар че са реторични. Те интересуват не само мен, но и всички други изследователи на Пловдив, спазващи академичните стандарти, както и гражданското общество, чувствително срещу всичко нередно, несправедливо и задкулисно, което се случва в Пловдив.
Как се остойностява любезното съдействие на Община Пловдив в български лева и как е оправдано административно? Когато написах моята книга за историята на общината, заместник-кметът по култура ми обясни, че единственият начин институцията да я финансира, е чрез проект. Подадох такъв, но накратко – бях отрязан.
Какво означава летописец и документалист? В българската образователна система липсва специалност или квалификация с такива названия.
Как заниманията с миналото кореспондират с придобитото от Димитър Райчев образование и упражняваната от него професия?
Какви публикации за Пловдив има Д. Райчев преди да настъпи ерата на дигиталната фотография?
Кое е по-важно в знанието за миналото – хубавата художествено обработена със съвременна техника снимка или коректно посочените източници на информация по утвърдени библиографски изисквания?
Защо книгата за почетните граждани се представя като уникална, след като през 2006 г. излезе друга книга със същото заглавие от покойните също документалисти Георги Райчевски и Петко Петков, а на страниците на настоящата това е премълчано?
В стила на този тип документалистика и в първата книга няма посочени източници, а се откриват значителни разлики в количеството почетни граждани във всяка от двете. Разлики има и в списъка на сайта на Община Пловдив. Коя информация е най-достоверна и защо това не е обяснено в най-новото издание по-темата?
Всяка статия за почетен гражданин включва страница текст, голяма снимка – също на цяла страница и малка снимка над текста. Навсякъде в книгата е посочено откъде са взети големите снимки, но в случаите когато е от архив, музей, библиотека, липсват важни искови данни като инвентарни номера, сигнатури, фондове, архивни единици, листове. При малките изображения отсъства каквато и да е информация за произход. Текстовете са преписани безкритично от различни справочни издания, без да бъдат посочени. За изследователят книгата е почти безполезна. На какво тогава се дължат шумотевиците и хвалебствията?
Информацията за всеки един почетен гражданин, изнесена в книгата е съвсем кратка. В наше време всеки, който има устройство свързано с интернет, може да достигне до повечето от тези данни, в немалко случаи и до по-подробни и надеждни. Не беше ли по-правилно тази задача да бъде възложена от институцията община, на институциите музеи и библиотека, с цел данните на сайта на общината да се актуализират, за да бъде достъпът до тях безплатен и на разположение на всички?
Защо изследователят документалист проявява превратно отношение към научната общност? Той е привлякъл като консултант историка д-р Стефан Шивачев, представен на последната страница с фалшивата и никога незаемана и непостигана от него академична длъжност доцент. От друга страна, предговорът е дело на истински голям учен – Клео Протохристова, която е професор доктор на филологическите науки, но странно защо тези титли са спестени в книгата.
Заплатени ли са копията на снимките на посочените институции?
Защо в рамките на по-малко от 15 години се издават две книги за почетните граждани на Пловдив?
Ролята на гореспоменатия консултант би следвало да е по отношение историческата достоверност и коректност на текстовете. Защо тогава в книгата има недостоверни и неправилно формулирани твърдения, които могат да бъдат подвеждащи? Такива са например рождената дата на Райчо Николов. Не отговаря на истината, че е роден на 1 юни 1840 г. Това е изолирано сведение от негова внучка, родена почти 20 години след смъртта му, която дори не е наясно колко братя и сестри е имал Р. Николов. Или, че Йоаким Груев обявява 24 май за ден на „Св. св. Кирил и Методий“ през 1857 г. Всъщност датата се прехвърля от 11 на 24 май едва през 20 век, когато България приема григорианския календар.
С каква цел е направено това издание? Понеже този въпрос е бонус, за да прехвърлим фаталното число, има варианти за отговор: А) За украса; Б) Едни (наши) хора да вземат (наши) пари; В) С цел да предизвика носталгия, защото книгата с обложката е досущ като видеокасета VHS.
Съществуването на такива издания логично се обяснява с времето, в което живеем и в което все по-голямо значение придобива лъскавината на опаковката. За повечето хора тя елиминира посредственото съдържание. Ако това е частна инициатива – както и да е, но става въпрос за разходване на бюджетни средства на публична институция, каквито са общините.
Нека се огледаме наоколо. Почти по същото време излезе от печат том 2 на „История на Стара Загора“. Издание на Регионалния исторически музей в града, финансирано от община Стара Загора, дело на авторитетен колектив изследователи от национални институции и музея, под научната редакция на безспорен авторитет като проф. Иван Илчев, международно известен историк, два мандата ректор на СУ.
Пловдив разполага с необходимите институции на паметта. Извън тях в университети и изследователски центрове у нас и в чужбина работят множество пловдивски историци и изобщо специалисти, познаващи историята на града, но официалните издания за миналото на Пловдив продължават да се правят на принципа разкази в картинки, при това, без нищо друго общо със списание „Дъга“.
За автора
