Как са живели нашите деди преди столетие? 1923 година, както е известно донася преврат и два съпротивителни опита срещу резултата от него, известни в близкото минало като Юнско и Септемврийско въстание. Страната бавно и мъчително излиза от следвоенните ограничения и оскъдица, но личните и социалните сътресения продължават. Ньойският договор през 1919 г. почти унищожава страната. Особено тежък е ударът върху българската армия и офицерството – влиятелна част от тогавашния национален елит. На практика през следващите няколко години страната е докарана до гражданска война, в която загиват хиляди.
Да не забравяме и пандемията от т. нар. Испански грип, която вилнее точно сто години преди доскорошната от Ковид 19, но за разлика от нея няколкото десетки хиляди жертви са предимно млади хора. Пандемията стихва. Но туберкулозата – болестта на бедните, продължава да сее висока смъртност. Друг интересен паралел със съвремието е, че и тогава страната е залята от бежански вълни. Хората от тях обаче говорят същия език, защото са българи Най-добре духът на онези години е уловен в романа на Емилиян Станев „Иван Кондарев“.
Въпреки това, ако сравним онези времена с днешните, не съм убеден кои са по добри. Поне в национална перспектива. Днешна България загива. Самоубива се демографски, политически, дипломатически, икономически и емоционално. Преди сто години мнозинството от населението се състои от млади хора, живеещи в селата и малки градове; които изкарват с труда на мазолестите си ръце прехраната. Живеят скромно, но сито, здраво свързани са истинските устои – земята, добродетелите и без да бъдат фанатици – с религията, която ги посреща в люлката и изпраща в гроба.
Нямат представа какво е безработица, екологични проблеми, джендър идеология, ЛГБТ, Истанбулска конвенция, мачо, фитнес, епилация. За сметка на това обаче сексуалните отношения са високо резултатни и всяка година населението нараства с над 100 хиляди души само от раждаемост, без да се брои механичният прираст.
Какви са днешните проблеми. Постоянно излизат нови и с по-висок клас мобилни устройства и автомобили. Черна и бяла техника. Много хора се чувстват непълноценни, че не могат да си ги позволят. Младите не създават семейства. Обикновено, когато го направят вече никак не са млади. Голяма част от жените забременяват инвитро на възраст, в която преди сто години е било общоприето да се гледат внуци. За сметка на това обаче все повече мъже (по документи) правят опити да забременеят по естествен начин. Раждането сега е с операция срещу няколко хиляди лева, а бабите ни са раждали на нивата на сянка под някоя круша или пък в къщи под вещия надзор на народна акушерка, наричана почтително баба.
Много от тогавашните хора не са виждали автомобил или телефон. Сегашните потомци обаче са силно разглезени от притежаването им. Някога хората са се хранели предимно с биохрани, но смъртността е била в пъти по висока от днешната. Не са си купували хляб от магазина, а са си месели и изпичали в къщи. Поне това е на път да се повтори. В много български села не можеш да си купиш хляб, защото няма откъде. Липсват хора, за да се поддържа търговски обект. И друго ни сближава с онези времена – липсата на междуградски автомобилен пътнически транспорт или поне неговата бавност, нередовност и неудобство. Сещам се за книгата на Милен Русков „Чамкория“ и автобуса на Бае Слави. Друго, което ни качва на машината на времето, за съжаление в негативен план, е нарастващата неграмотност. Преди столетие неграмотността обаче е просто неграмотност, без пред нея да се добавя прилагателното „функционална“.
За сто години много неща са се променили. Въпреки това сега живеем по-добре, особено ако се извисим над злободневието и си дадем сметка за малките и важни неща от живота. Преди сто години политическите противници са били избивани, сега съставиха правителство. Преди век България е в международна изолация, днес е в престижния клуб на демократичните държави. Имаме повече свободно време, развлечения, достъп до информация, образование, удобства.
Трябва да бъдем щастливи, че живеем сега, а не столетие по-рано, но сме длъжни да го правим така, че след още сто години да има български държава и общество, а равносметката за изминатото време да е под знака на положителното развитие.
За автора
