В Пловдив се състоя специална прожекция на най-новия български филм „В сърцето на машината“, дело на Мартин Макариев. Събитието се състоя в Мол „Марково тепе“, а лентата вече може да се гледа по всички кино салони. Специално за пловдивските почитатели присъстваше главният актьор Александър Сано. Освен него участва звездният състав Юлиан Вергов, Христо Петков, Христо Шопов, македонският театрален актьор Игор Ангелов, Стоян Дойчев, Владимир Зомбори, Ивайло Христов и Башар Рахал.
Трудно е да се говори за този филм, без да разкриеш част от сюжета. В разрез със световните стандарти, трейлърът изобщо не дава ясна представа какво точно се случва и макар зрителят да отиде в киното с очакването за затворнически екшън, представите му се преобръщат на 180 градуса. Но само това е в противовес със световните стандарти. Истината е, че „В сърцето на машината“ е на международно ниво във всяко едно отношение – от режисурата, през сценария на Борислав Захариев, актьорската игра до операторското майсторство. Цветовете му са като рембрандска картина, а историята ни връща усещането за дълбоки философски класики като „Зеленият път“. Една история за спасението на душата, за „попадналия на хора в затвора, станал човек“, за невинността и жестокостта в различните ѝ форми. Това е заглавие явление. Бисер в морето от миди, олицетворяващо родното кино. Бисер, който се появява веднъж на десетилетие и едва ли скоро ще се повтори.
А ето какво ни разказа и актьорът Александър Сано:
Филмът е мъжки, липсват женски персонажи.
Да, така е! Не защото сме против новите правила за правене на кинематография, а просто защото филмът е базиран на истинска история за мъже затворници в края на 78-а година. Това е, няма друго обяснение. Слава богу, зад кадър има жени.
А това, че историята е изцяло мъжка, прави ли го повече за мъжката аудитория?
Забелязвам точно обратното. Преди да го представим в България, направихме голямо предпремиерно турне в 21 града в Европа. Минахме през Германия, Австрия, Англия, Ирландия, Шотландия, остана ни една прожекция в Париж в края на април. Гледаха го над 5000 наши сънародници и ме изуми, че над 90% от коментарите са на жени. Както те се изказват за този филм, нито един мъж не се е изказал. Другото удивително е, че все още си чакаме първия негативен коментар, а той не идва.
Срещайки се с нашите сънародници в чужбина, които сигурно не живеят в България от много години, имаше ли го носталгичният момент, или вече са отвикнали от родното?
Имаше го! Решихме да направим това турне като жест към тях, защото виждаме жаждата и страстта, с които тези хора идват, за да се докоснат до парче българско изкуство. Бяха умопомрачително въодушевени. Мисля, че направихме много добре, като им подарихме актуалност, защото българите в чужбина гледат новите родни филми чак след година и половина-две, като излязат по някоя телевизия. Радвам се, че този път имаха възможност да бъдат отпред. Беше незабравимо преживяване, ще го помня цял живот.
Виждаш ли смисъл от това, че са напуснали страната и, бих допълнила, виждаш ли причина да се завърнат?
Точно това си мислех и аз – че немалка част от тях съвсем открито говорят за връщане и то с еднопосочен билет. Наблюдавам този процес от 2018 година, когато тръгнах по турнета с филмите и театъра. И от САЩ, и от Канада, отвсякъде българи споделяха, че са си купили билет за обратно и то такива, които са живеели там по 15-20 години. Аз много разчитам на тези българи. Едно, че държавата има нужда от жители и второ, че те ще донесат съвсем друга култура, която ни е много нужна, за да прескочим това стъпало, което не можем да прескочим вече 30 години, за да заприличаме на нормална държава.
Просто всичко при тях е различно. В Лийдс например дойде едно семейство от ромски произход, което нямаше нищо общо с ромите тук. Изключително възпитани, грамотни, купили са си билети онлайн. Това показва, че няма никакво значение каква националност си, а каква е културата ти. Уви, тук културата е на много незадоволително ниво. Като качество я има, но като презентация в самото ни население е зле.
Защо мислиш, че се получава така?
Аз съм роден 77-а. Живял съм 12 години в онзи строй и без да пазя никакви сантименти към него трябва да ти кажа, че като деца бяхме оградени с култура. И родителите, и от училище ни водеха на театър, на кино, на оперета, читалищата бяха пълни. Аз пеех в хор, свирех на китара. Беше съвършено различно. Не те заливаше пошлост, тя дори не съществуваше. Самата обща култура беше несъизмерима. Не мога да го сравня с настоящето. Днес положението е под санитарния минимум. Хора на по 20-25 години са неграмотни. Пишат „сигурно“ с „о“. Камо ли да ги питаш дали знаят български филми. Едно време филми като „Вчера“ са имали по 2 млн. публика. Ние сега приемаме за успех, ако имаме 150 000 зрители. Това е абсурдно и говори за изключително пропаднала култура.
А славата изморява ли те? Постоянното обикаляне по представяния, автографите, снимките, интервютата?
Слава богу, психически не ме изморява, което е и най-важното. Иначе физически, особено сега с турнето, което съвпадна с участието ми в „Като две капки вода“, има нещо такова. Първите три лайфа ме връщаха от Острова. От летището директно ходех в студиото и по някое време усещах умора, но все още всичко е наред. Все още ми е забавно.
Сигурно и гъделичка егото!?
Сигурно, макар че и на това претръпнах. Егото е развито между 20-35 година, после почва да изчезва. Това е нормално житейско израстване. Ако някой седи със суетата си и след 40-годишна възраст, значи не е живял като хората. Аз, да чукна на дърво, мисля, че животът е хубав, въпреки тъпотиите. Всички тъпотии са временни…
За автора
