Психологът Калина Йорданова: В по-развитите страни психотерапията е част от клинична пътека

Консултацията със специалист спазва етиката на професията за поверителност, но предлага независимата гледна точка на някой трети, който може да ни слуша през призмата на клиничния си опит и без емоционална зависимост от нас

Колкото по-рано се установи един проблем, толкова по-бързо и успешно би преминала терапията, поне в общия случай

В навечерието на Деня на психичното здраве – 10 октомври платформата за психично здраве КОЖА публикува резултати от проучване за нагласите на хората именно към психичното здраве. Сама по себе си инциативата е важна, тъй като у нас такива официални проучвания са правят рядко и общо взето „на парче“. Това е национално представително за населението на страната на възраст 18+ години изследване, проведено от Gallup, като 1% от извадката отговаря приблизително на 55 хил. души. Повече за изследването може да видите ТУК

А как да тълкуваме резултатите? Това е дълга тема, като част от нея засягаме с психолога Калина Йорданова.

Какво най-силно Ви направи впечатление от резултатите от проучването на фондация „Кожа – чувствам се добре“ и „Галъп интернешънъл болкан“? Има ли открояващи се тревожни тенденции?

Резултатите не са лоши, но предлагат теми за размисъл. На пръв поглед изглежда, че българите са доста приемащи и толерантни по въпросите на психичното здраве. И за общество, в което до скоро психотерапията беше почти непозната, а преди 1989 дори табу, изглежда обнадеждаващо, че много хора имат идея за психична болест, знаят, че съществуват диагностични методи за деца и имат чувствителност към нуждата работодателите да се погрижат за психичното здраве на служителите си. Но тъй като Галъп са задали въпросите по принцип, защото темата е чувствителна, т.е. попитали са хората какво мислят, че е добре да се прави, това изследване отразява нагласи, а не реалната ситуация в първо лице единствено число. Затова предполагаме, че в отговорите има много социална желателност. Аз се замислих за няколко основни момента от проучването: отношение към зависимостите, цялостна информираност по въпроса за психичното здраве, отношение към детето. Като цяло, струва ми се, тревожен е фактът, че около 30 процента от интервюираните биха попитали близък или биха се справяли сами с психично-здравен проблем. Този процент изглежда висок на фона на хората, които и леките симптоми на грип биха изпратили на тест за корона вирус, но които в същото време биха чакали с години някакъв психичен дискомфорт да мине от само себе си. Друга тенденция, която ми се стори обезпокоителна, е да се мисли за зависимостите като за проява на слаба воля и като за нещо, което минава лесно. Зависимостите са заболяване и често пъти прикриват друг психичен проблем, например психотична организация на ума. В нашата култура има сравнително висок толеранс към алкохолната употреба например и това я прави да изглежда по-малък проблем, отколкото е. Въпросът с психичното здраве на децата ми беше особено любопитен, защото аз работя с деца и това е мой личен интерес. Направи ми впечатление, че все още жените са тези, които предимно мислят за психичното здраве на децата, както и че родителите като цяло трудно приемат, че едно дете може да страда от психичен проблем. Сякаш фантазията е, че на детето може просто да му мине, то не разбира или няма да помни, детето може да бъде „поправено“ от терапевта и това не включва психологическа работа със самите родители. Накрая, в изследването не е изненада, че хората с по-висок материален и социален статус, са по добре запознати с темата. Това е притеснително, защото статусът се оказва разделителната линия за търсене на помощ, а много често хората в маргинализираните общности имат крайна нужда от психиатрична помощ, например.

13% от изследваните твърдят, че да се ходи на психиатър е срамно, а на психолог – каприз. Вероятно този процент е по-висок, тъй като често хората дават социално-желателни отговори. Също така, някои от участниците в проучването считат, че пиенето на ракия решава психичните проблеми..  До какво може да доведе една такава нагласа – че да се обърнеш към психолог, психотерапевт, психиатър може да се отлага до безкрай или до кога?

Една от последиците е идването на психолог, когато вече има криза, т.е. проблемът стои толкова дълго, че когато той се сподели, е нужно много повече време и усилия, за да бъде разрешен. Вероятно тук има и една по-малко видима причина и тя е, че хората не могат бързо да разпознаят проблема си, когато са вътре в него. Друга причина е трудността да се заговори пред някой друг, за да не изложи човек уязвимостта си пред погледа на непознат. Стои и финансовият въпрос, защото психотерапията не се заплаща от здравната каса, както и не навсякъде у нас има достъп до добри психологически услуги. Разбора се, колкото по-рано се установи един проблем, толкова по-бързо и успешно би преминала терапията, поне в общия случай. Казвам в общия случай, защото всеки човек има различна способност за рефлексия, минал опит, устойчивост на фрустрация, сила на защитните механизми, което прави терапията субективен процес по отношение на време и справяне.

Голям процент от хората посочват, че биха потърсили помощ от приятел. Безспорно социалната подкрепа е важна, да. Но дали това е достатъчно, за да се справи човек с депресия, тревожност, паник – атаки, професионално прегаряне и т.н?

Помощта от приятел е хубаво нещо, защото ни предлага да се огледаме в очите на някой друг, на когото имаме доверие. Тя също така може да означава, че този приятел ще ни сподели сходен опит и няма да се чувстваме сами в проблема си, може да ни даде и съвет към какъв специалист да се обърнем, ако той познава такъв. Но тъй като приятелите и близките ни са емоционално свързани с нас, те често се опитват да ни успокоят като казва „стегни се“, „то ще ти мине“ или пък се опитват да омаловажат или преувеличат проблема, защото те самите не искат да слушат за него или прекалено много се тревожат за нас. Консултацията със специалист спазва етиката на професията за поверителност, но предлага независимата гледна точка на някой трети, който може да ни слуша през призмата на клиничния си опит и без емоционална зависимост от нас. Това е огромно предимство.

Може ли да кажем кога всъщност е важно човек да потърси специалист, било то психолог, като, разбира се, е ясно, че няма как да изчерпаме вариантите. 

Много е трудно да се даде универсален отговор, защото зависи за какво става дума и как човекът се е справял досега. Но най-общо казано, може би основният ориентир е дали човек е функционален или не, т.е. дали проблемът пречи в ежедневното живеене. Ако едно състояние на тревожност ни спира да отидем на работа, да спим добре, да се качим в самолет, да се грижим пълноценно за детето си или пък тъгата ни продължава прекалено дълго, обезсилва ни, лишава ни от радостта от нещата, които сме обичали, то значи, че тревожността или депресията започват да ни ограбват от качеството на живот. Тогава със сигурност е нужно да се консултираме. При зависимостите често идва момент, когато веществото започва да организира живота на човека: всичко се върти около очакването за дозата, нейното набавяне, формирането на социални контакти предимно с други употребяващи, изолацията от хора, които са критични. По-ранната намеса винаги е по-добрият вариант и затова е важно да сме информирани по какво да разпознаем депресията от траура, кога тревогата не е страх от конкретна опасност, а клинично състояние, кога една употреба е в наш контрол и кога тя започва да ни контролира и т.н.

А имате ли информация как стои тази тема в някои развити страни? По-често и по без предразсъдъци ли се посещават специалисти по психично здраве?

Аз имам повече поглед върху Великобритания и Гърция, които са доста различни, Гърция е по-близо до нас като нагласи и практики. В по-развитите страни психотерапията е част от клинична пътека, което е качествена разлика. Тук обаче стои въпросът с чакането за прием. То обаче може да бъде компенсирано с наличността на услуги, равномерно разпределени на територията на страната и с по-високия жизнен стандарт. Друга разлика е публичното говорене по въпроса, което помага на хората да не чувстват стигма. Наскоро във Великобритания имаше кампания, в която известни личности, включително от кралското семейство, разказаха лични истории за преминаване през психични проблеми. Мисля, че е важно да има и отговорна журналистика, която да наложи стандарт в езика, с който се коментира темата. Не на последно място бюджетите на развитие страни отделят пари за психиатрия и психотерапия в общността, а не само в болницата. Това ще рече, че има много извънболнични услуги – посещение на психиатрични сестри в домовете, дневни центрове и т.н., които помагат на хората да получат помощ в средата си, както и да се постави акцент върху превенцията, а не върху реактивната намеса.

Какво е нужно да се направи, за да се променят негативните нагласи в обществото, като имаме предвид, че това винаги е дълъг процес, отнема дори десетилетия? 

Вероятно няма да изчерпя възможностите, но образованост по темата още от училище, приемлив дискурс в медиите, истинска загриженост на държавата, което включва и политики по насърчаването на специализиращите детско-юношеска психиатрия, качествено възнаграждение на психолози и социални работници, заплащане на психотерапията от здравната каса, ефективни санкции срещу изказвания, уронващи достойнството на пациентите или разкриващи самоличността им, запознатост на педиатрите и общопрактикуващите лекари със специфични въпроси на психичното здраве и чувствителност към насочване при откриване на проблем и т.н.

Вашият коментар