Епископската базилика през погледа на реставратора (СНИМКИ)

След дълги години на труд, затруднения и нескрит ентусиазъм, най-очакваният архитектурен и исторически обект в града под тепетата се върна към живота. Днес, на Международния ден за опазване на паметниците на културата на ЮНЕСКО, Епископската базилика официално бе открита. Тя, както и римското мозаечно наследство на Филипопол, са включени в Индикативния списък на ЮНЕСКО за значими културни и природни обекти. От началната идея за разкриването ѝ досега изтече много вода. Десетки доброволци, сред които и самата аз, се включваха в различни периоди от отделянето на исторически артефакти и мозайки от почвата. Разиграха се „скандали“ дали трябва да бъде включена в Индикативния списък, за разлика от други обекти, които не са. Скандал имаше и за визията на фасадата и закриването на Катедралата в непосредствена близост. Всички тези препъни камъни сякаш избледняват с времето, но историята остава вечна.

Но дотук приключва нашият разказ с фактологията и започва разказът ни за същината на базиликата, а именно хората, които успяха да я върнат от изгубените спомени на отминалите столетия – реставраторите. Защото обектът е напълно различен за тях, отколкото е за нас. Те го познават като собствената си длан. Дишали са прахта, ръцете им са сглобявали тези късове история и са ги нанизвали в една обща цялост. Именно заради тях можем да научим толкова много за предците си, да се поучим от тях или да ги вземем за пример.

За младата реставраторка и заместник-ръководител на екипа на реставраторите, който през годините не е надвишавал 20 души едновременно – Райна Дечева-Учкунова, работата по мозайките е съдба. Тя е завършила Национална художествена гимназия „Цанко Лавренов“ – специалност Стенопис, след което АМТИИ. Стажът ѝ започва през 2011 година като чирак на Малката базилика, което определя и бъдещия ѝ професионален път. На Голямата базилика се сблъсква с двете страни на монетата – художествената и ръководната част от работата. Макар управленческите предизвикателства обаче, екипът е стабилен, постоянен и всеотдаен.

„Мозайката е нещо живо, нещо самостоятелно, а нашата роля е да я поддържаме такава. За съжаление, понякога се налага да я отделим от терена – нещо, което изобщо не обичам, но се налага. Тогава тя някак си става мъртва. Не знам как звучи за нормалните хора, но емоцията е много различна от тази при изобразителното изкуство. Реставраторът на антични подови мозайки се нагърбва с много тежка работа. Предизвикателствата през годините са многобройни – както физически, така и психически.“, споделя Райна.

Райна Дечева-Учкунова

Тя разказва, че емоцията по време на процеса е била огромна още от първия ден. Годината е 2015-а. Теренът на бул. „Мария Луиза“ е разчистен от дървета, а мозайката засипана. При разкриването ѝ малко по малко, реставраторите с ужас установяват в какво тежко състояние се намира – изключително увредена и компрометирана.

„Помня как доц. Елена Кантарева стоеше и гледаше втренчено в мозайката. Накрая само промълви: „С какво изобщо се захванахме? Как ще успеем за този срок?“ Струваше ни се почти невъзможно да се справим, но се отърсихме от шока, а доц. Кантарева за отрицателно време успя да измисли гениален метод, който сработи по-бързо, отколкото се надявахме – всяко едно камъче да бъде зачукано на ръка на мястото си, като се спазва изображението на мозайката до най-дребния детайл. Реставрацията се стреми към автентичност, ако съществува хипотеза, то тогава не е реставрация. Това бе само началото на борбата. През цялото време имах усещането за една безкрайна битка“, коментира Райна.

Доц. Елена Кантарева-Дечева

Чисто технологично нещата се случват по следния начин: мозайката се открива, вижда се, че се разпада, че е в насипно състояние, поради което се отделя от терена, за да се спаси. За тази цел трябва да бъде докарана до ниво, което го позволява. Отделянето е дълъг, но не толкова сложен процес – теренът се заснема преди човешката намеса. В началото реставраторите снимат мозайките сами, като опъват въжета на квадранти и заснемат всеки квадрат самостоятелно. В последствие им отдават дрон, който документира мястото цялостно. Това пък позволява по-лесно да се определи сравнителната големина на фрагментите, които предстои да се изрежат и отделят от терена. Всеки един фрагмент е изрязан по фугата и формата му, за да се запази целостта.

След това се скрояват големи топове платно, с които се облепят фрагментите. Те се оказват над 400. След облепянето, започва поетапното им вдигане, което е тежък процес, защото стратиграфията на мозайката се състои от пет слоя: камъни, играещи ролята на дренаж, после изключително здрав античен хоросан, от който мозайката задължително трябва да се премахне. Това се случва посредством специално направен за целта „меч“ от закалена стомана, с който мозайката се подпорва отдолу и сече, посредством удряне с голям метален чук върху му. В най-леките случаи, когато мозайката е силно увредена, излиза много лесно.

Новоизкараната мозайка се подрежда с лицето надолу на плоскости и отива в склада. В последствие екипът пълни един огромен склад с вдигната мозайка. Когато дойде време за реставрацията, трябва да се премести в ателие, където се започва от почистването на гърба ѝ от всякакви корени, насипи, останки от черупки и прочее. След като се почисти, се поставя реверсивен слой от по-течен хоросанов разтвор, който отделя автентичната мозайка от намесите на човека. Поставя се нова основа, по технология на доц. Кантарева, от смола, смесена с пълнител и разпенител, който вкарва в атомите кислород и я кара да аерира. Вътре се слага задължително арматура. Когато сместа изсъхне, мозайката има нов гръб.

Чак след това започва същинската реставрация на повърхността. Това включва първо отстраняването на защитното платно, което колкото повече престоява, толкова повече лепилото почернява. Реставраторите го премахват с пароструйки. На второ място е укрепването, а на последно, където е нужно, фугиране с хоросан, близък до автентичния.

Според Райна Дечева-Учкунова един от основните проблеми в страната ни, що се касае мозаично изкуство, е че няма кадри. Причината е, че след като студентите завършат, няма къде да практикуват професията си, затова повечето се насочват към реставрация на живопис, хартия, картини. Страната ни, особено Пловдив, е богата на мозайки, но повечето са открити и вече реставрирани. А останалите в дълбините на земята едва ли ще се разкопаят скоро.

„Истината е, че човек се разтреперва, когато се докосне до толкова старо минало. Като се замисли колко много хора са положили нечовешки сили, за да я издигнат през 4. век. Как са живели, какви обичаи са имали. Нито секунда не сме спрели да мислим за това. Уважението ни към миналото и едновремешните ни колеги ни е мотивирало и ние да полагаме по-големи усилия, да спасим колкото се може повече мозайки. В същото време откриваме и общи неща между нас и тях. Все пак всички сме хора, вълнуват ни едни и същи страсти, въпреки годините разлика. Но ако трябва да изтъкна някаква разлика, то това е, че тогава изкуството определено е било на друго ниво, издигало се е на почит. Сега, кой знае защо, не е така. Но това е цикъл и съм сигурна, че някой ден, в бъдещето, пак ще се върнем назад. Защото изкуството е вечно! То живее в човека!“, завършва Райна.

А за нас остава да изучим миналото на хората, някога отправяли надеждите и молитвите си към бога в най-голямата за времето си раннохристиянска църква на Балканите. И може би да открием парче от себе си в частиците история…

На откриването тази сутрин присъстваха държавните и обществени представители: кметът на град Пловдив Здравко Димитров, посланникът на САЩ в България Херо Мустафа, бившият кмет на Пловдив Иван Тотев, доц. Елена Кантарева-Дечева и директорът на ОИ “Старинен Пловдив” Богомил Грозев, Нанси Шилът – президент на фондация „Америка за България, областният управител Дани Каназирева, кметът по култура Пламен Панов, районни кметове, Александър Държиков и други.

Заради епидемичната обстановка останалите пловдивчани имаха възможността да гледат откриването онлайн.

Уважаеми гости и приятели, радвам се да Ви видя отново. За мен е удоволствие да бъда тук. В продължение на 7 години работехме заедно ръка за ръка, камъче по камъче, за да дадем нов живот на Епископската базилика. От малка родителите ми ме научиха на най-важната дума – „благодаря“. Затова искам да благодаря. Без сътрудничеството с Община Пловдив, което започна с кмета Иван Тотев и продължи с кмета Здравко Димитров, тези 2000 кв. м. мозайки щяха да останат скрити под многовековната пръст. Те и техните екипи нито за миг не отстъпиха от решимостта да покажат на съгражданите си и света един къс от уникалната история на България. Участието на Министерството на културата помогна за реализацията на проекта от първите стъпки, до неговото приключване. Посолството на САЩ, под ръководството на посланик Херо Мустафа и предшественика ѝ Ерик Рубин, също не се поколеба и продължава да оказва подкрепа.

50 фирми се включиха в процеса, 48 от които са български. Вашият труд, всеотдайност и въображение превърнаха базиликата в забележителност за поколения напред. Благодаря и на EVN за външната детска площадка, която е чудесно допълнение и ще позволи на децата да учат, докато играят. Благодаря и на фирмите и гражданите, които осиновиха птица, за да подкрепят бъдещата културна програма на базиликата. Не на последно място, се обръщам към многобройните доброволци, прекарали хиляди часове в почистване на тонове пръст, бурени  и отпадъци. Без Вас вероятно все още щяхме да копаем“, каза Нанси Шилър.

Припомняме, че цялостното изпълнение за възраждането на базиликата се осъществи благодарение на публично-частното партньорство между Фондация „Америка за България“, Община Пловдив и Министерството на културата на Република България.

От понеделник Епископската базилика е отворена за всеки, който иска да я посети.

Снимки: Паулина Гегова-Карамфилова

За автора

Вашият коментар