Танцова компания „ДЮН“: Изследваме сърцевината на движението

Историята на танцова компания „ДЮН“ започва преди повече от 30 години в Бургас от едни танцуващи хлапета. Техни кумири са професионалистите от балет „Веда“, които им дават и името, вдъхновени от танц, в който участват, с музика от едноименния филм от 1984 г. Произведението на Франк Хърбът е само брънка, но не и основна причина за името им. То е метафора най-вече на детството, прекарано край морето.

Сега „ДЮН“ се състои от седем танцьора, събрани от Варна, Перник, София и Сърбия, както и основателката и хореограф Петя Стойкова. Интересното е, че никой от тях не живее в Бургас и за да репетират, пътуват постоянно или до морето, или до столицата.

В Пловдив представиха спектакъла си „Ритуали на душата“ в програмата на фестивала за танц и съвременен театър „Черната кутия“. Изграждането на спектакъла започва преди две години и отнема четири месеца, благодарение на финансовата подкрепа на Министерство на Културата и Програма за съфинансиране на културни проекти на Община Бургас. Той е бурен, интимен и в същото време споделящ с останалите. Трупата въвлича част от публиката в техния тесен кръг на доверие, като така се получава симбиоза на материално и енергийно ниво. Разговаряме с тях за спектакъла и за изкуството.

Масово българската публика се насочва към държавните и общински културни институции и доста по-рядко към клубната сцена. Как успявате да функционирате толкова дълго време?

Успяваме с помощта на Национален фонд култура. Ако не са техните програми, независими трупи, като нашата, не могат да съществуват, защото в България няма нито структура, която да ни приеме, нито финансиране. Това, което правим, не е комерсиално и нямаме възвръщаемост на разходите. Особено ако става въпрос за по-малко и интимно представление, като нашето. То се играе пред малко зрители. Освен това, покрай пандемията публиката е отвикнала да посещава културни събития и ако не са тези целенасочени програми за подкрепа на независими артисти, мисля, че никоя трупа не би оцеляла.

Разкажете ни за „Ритуали на душата“.

За първи път ще представим спектакъла в Пловдив. Той стъпва на някаква основна хореография, но е и на база импровизация, с фокус върху невидимите неща. Всеки път е различно, спрямо пространството и публиката. Всеки път е като за първи път. Работата ни беше насочена върху сърцевината на движението и енергийната му стойност. Цялото представление е изградено в търсенето на какво активира движението отвътре. Зрителите стават част от нашата вибрация и ние взаимно проектираме мислите си. Възприемаме го повече като преживяване. Идеята ни е да въвлечем хората в среда, в която да не се страхуват от собственото си същество. Да осъзнаят какво правят като останат сами с тялото си.

Мислите ли, че българските танцьори на контемпорери са достатъчно конкурентни с останали свят. Все пак тук културната политика подкрепя главно държавните и общински институти и често се случва конкуренцията да „залинее“.

В последните години танцовото изкуство в България се развива. Има много повече места за изява и продукции, повече активни творци. Проблемът е, че капацитет има, но няма такова мислене. Държавата трябва да подкрепя възможността да съществуват частни трупи, а тя не го прави достатъчно. Едно е да подкрепяш на проектен принцип за някакви спорадични случвания, друго е подкрепата да е постоянна. Истинското качество се появява, когато се отпуснеш и имаш възможност да изградиш нещо. Против сме театралните реформи, защото смятаме, че трябва да има институции, които да поддържат трупи, тези трупи да попиват едни в други и да работят качествено, а това изисква време и ресурс. Един танцьор може да има грандиозна идея, но да не може да я осъществи, защото са нужни средства, място, подкрепа.

Истината е, че Covid кризата беше най-полезното нещо, което се е случвало в сектора от много години насам, защото тогава независимият културен сектор се обедини около идеи, почна да иска това, което трябва да получи, и точно затова се случиха повечето реформи. Заформя се диалог, гласовете ни почват да се чуват, но трябва да се изгради стабилна стратегия за независимото изкуство.

Фотографии: Ванеса Попова

Вашият коментар