Юлиан Вергов: Артистът показва сърцето си в алтернативния театър

Безспорно няма човек в България, който да не знае името на Юлиан Вергов. Любимец на малки и големи, актьорът има завиден опит както на сцена, така и на телевизионния и кино екран. Макар да влиза сравнително късно в колежа по актьорско майсторство „Любен Гройс“ заради тогавашните възрастови ограничения в НАТФИЗ (в близкото минало в Академията се допускали кандидати само до 26-годишна възраст), бързо изкласява над останалите и се превръща в една от най-ярките звезди в родната култура.

Първите му театрални роли са в Нов драматичен театър „Сълза и смях“, в Малък градски театър „Зад канала“ и Драматичен театър „Иван Радоев“-Плевен. По-късно става част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“. Гледали сме го още в „Откраднат живот“, „Тя и той“, „Петя на моята Петя“, „В сърцето на машината“, „Мисия Лондон“, „Посоки“, „Възвишение“, както и много други, включително в множество чуждестранни продукции.

Снощи Юлиан Вергов се срещна с пловдивските зрители в галерия „Арсенал“ в кв. „Капана“ на творчески разговор, като част от програмата на Международния фестивал за театър и съвременен танц „Черната Кутия“. Разказа за детството си, сподели интересни случки от турнета в чужбина и отговори на въпросите на присъстващите.

А малко преди срещата, от MediaCafe успяхме да си поговорим за разликата между класическото и традиционно изкуство.

– Г-н Вергов, според Вас какво място намира в родната сцена, с цялото ѝ разнообразие от културни събития един фестивал за алтернативно изкуство, какъвто е „Черната кутия“? Като цяло българската публика е по-традиционна и трудно се привлича от алтернативни форми.

Има нещо вярно, особено в начина на мислене на по-възрастните. При по-младите нещата стоят различно. В София например направиха пространства като „ДНК“, „Топлоцентрала“ и други именно за такъв тип театър и, слава богу, се радват на голям интерес. Смятам, че такива фестивали са крайно необходими защото на, да го наречем конвенционален театър, винаги може да се отиде, но разчупените жанрове са голяма рядкост, а в същото време те използват много чисти форми, без да се съобразяват с другите и с наложени стандарти. Творците изкарват на сцената това, което им е не сърце. Така и трябва да бъде! Това прави спектакъла по-интересен, любопитен и в крак със съвременните световни театрални тенденции.

– А българските актьори, които рядко се сблъскват с възможността да участват в подобни алтернативни жанрове, какво могат да научат от колегите си от чужбина? В „Черната кутия“ например са участвали артисти от цял свят.

Със сигурност можем да научим много, стига да искаме! Аз смятам, че актьорската професия се учи до живот. Един артист трябва да гледа различни форми, различни начини на представяне на съответния текст или художествена тема. Определено можем да научим нещо ново. Търсещият актьор би се провокирал, би пробвал нестандартни сценични похвати. Дори в конвенционалните театри спектаклите все повече се променят и развиват. В Народния театър например направиха едно представление – „Фиеста“, което представлява танцов спектакъл. Изключително произведение на изкуството, каквито, за жалост, не се случват много често в репертоарите на софийските театри.

– Кой е „най-странният и разчупен“ проект, в който сте участвали Вие?

Може би филмът „Уроци по немски“, както и едно алтернативно представление с Касиел Ноа Ашер. За мен такива проекти са интересни и любопитни. Въпросът е, че когато имаш много предложения, трябва да си избереш тези, които истински те докосват и вълнуват. Засега не съм получавал твърде „странни“ предложения, но ако се появят, с най-голямо удоволствие бих се впуснал.

Интересното е, че в много държави алтернативните и класически форми не се делят. Посещавал съм фестивала „Авиньон“ във Франция, където има много различни спектакли. Или фестивала в Хамбург, където формите вървят паралелно. В крайна сметка, театърът си е театър.

– Доколко тогава е важен танцът за актьора?

Танцът е друго изразно средство, надскачащо текста. Той е възможност да кажеш по различен начин заложената философия и изисква много повече тренировки. Несъмнено е също толкова важно и стойностно, както и работата с текст. И също толкова добре може да предаде емоцията.

– Често ли имате възможност да се срещате с публиката на четири очи, както сега?

Не, не правя подобни срещи! Отхвърлял съм дори покани да преподавам и да чета лекции. Просто не знам дали имам кой знае какво да кажа на хората.

Даже се изненадах, че от фестивала ме поканиха, но понеже уважавам Недялко Славов и много харесвам произведенията му, се съгласих да дойда за тази среща в Пловдив. Честно казано, не съм подготвен, не знам какво ще се получи, което е и най-хубавото, всъщност – неизвестното.

Снимки: Ванеса Попова

За автора

Вашият коментар