Мост, създаден за танкове и превърнат във влак

Все си мислех да напиша нещо за мостовете на Пловдив, да, на Пловдив – не на Медисън. Ревнивият съпруг на една колежка твърдеше, че този филм трябвало да бъде забранен за гледане от жените на средна възраст, но в случая с Града на тепетата такава опасност няма, въпреки че всеки един от пловдивските мостове има история, достойна за разказване чрез някое от изкуствата. Сега стана актуален Пешеходният мост, въпреки че на години е от новите. Всъщност след падането на стария османски мост през март 1971 г., срутен от придошлата Марица, в града ни няма останало съоръжение за прекосяването ѝ от друг век освен ХХ. Мостът на Герджика е от 1931, ж. п. мостът край Захарна фабрика от 1909–1910, този на Панаира от 1960, на бул. „В. Априлов“, над Адата и на 6-километър са от 1977 г., на източната ж.п. линия от 1962 единия и втория от средата на 80-те години, от тогава е и мостът на източната дъга на околвръстното край тях.

Със сигурност Пешеходният мост е най-новият в чертите на града. Открит е през 1986. Трябвало е да бъде завършен година по-рано за 100-годишнината от Съединението, когато градът се превръща строителна площадка – прокарва се трасето на сегашния бул. 6 септември с двата подлеза в района, проходите за пешеходци във фасадите на сградите, площад „Съединение“ с паметника и още много други дейности. Не знам точно по-какви причини, вероятно заради забавени довършителни работи, мостът е завършен след година. На практика той беше построен далеч по-рано. В специализирано изследване за мостовете се споменава 1983. Като познавам характеристиките на социалистическото стопанство и строителство, вероятно някакъв вид материал, не позволяващ довършителните работи, е бил дефицитен. Много често това се случва с камъка за настилки и облицовки, но може и да е друго.

Някога като волно соц-хлапе заедно с орда други гаменчета, живеещи в района на парк „Рибница“, всяка събота и неделя щурмувахме града южно от реката, за да ходим на кино или мач. В хубаво време отиването ставаше с тролей (да, имаше такива неща), а връщането задължително по „новия мост“. Достъпът до него беше затворен с ограда, но нас това не само, че не ни спираше, а даже  ни привличаше. Пък и в онези години нямаше охрана по строежите. Затова бяха любими места за игри на децата и обекти за присвояване на различни неща за възрастните. Спомени!

Иначе строителството на моста започва през също така юбилейната 1981 г., когато се отбелязва 1300-годишнината от основаването на българската държава. Проектиран е от колектив Марчо Минев, Иван Якимов, Илия Иванчев, Теодор Етимов, Костадин Топуров и сътрудници. Така пише в литературата, която издирих, не знам кой инженер, кой архитект. Дано не се обидят. Строителството е извършвано от „Мостстрой“ – Пловдив, като елементите са произвеждани в Катуница, където имат традиции в производсттвото на течни и твърди неща, каквото е бетонът. Първоначалният замисъл е бил мостът да представлява лека конструкция, защото от самото начало след падането на стария, по който са се движили автомобили, е било решено да бъде пешеходен. Между другото, след пропадането на стария е направен временен пешеходен мост приблизително на същото място, който на свой ред е съборен от реката през 1980 г. Сега се оплакваме от задръствания, но представете си какъв е бил транспортът в Пловдив, вече над 300 хиляден град между 1971 и 1977, когато има само два автомобилни моста – на Герджика и Панаирния, а ЖР„Тракия“ едва е започнат. Отклоних се. Лекият мост е отхвърлен от военните, които са настоявали по него да могат да минават танкове при необходимост, а тогава тяхната дума се чуваше. След построяването здравината е изпробвана посредством преминаването на над 30 тежко натоварени камиона. Не танкове, както пише в Уикипедия.

Така през 1986 г. официално се появява мост „Съединение“, чието име почти никой не знае. През първата половина на 80-те години се подема инициатива за даване на имена на мостовете и такива получават всички останали, обаче остават непопулярни. Мостът е замислен като част от пешеходната зона, която се оформи едва в последните години след забраната за движение на коли по известната улица „Ханко брат“. В първото десетилетие на новия век мостът беше покрит по проект на Марчо Минев и Димитър Куманов. Целта е да се оформи търговска площ, защото през 90-години цялото протежение се бе покрило със сергии, използващи всевъзможни по цвят и материя покривала, което придаваше вид не на пешеходна зона в центъра на европейски град, а на пасаж от пазар някъде из Ориента. Визията дотолкова наподобява на влак, че все ми се струва да е търсена умишлено. Трябва да се има предвид обаче, че идеята за покрит пешеходен мост в Пловдив не е нова. На архитектурна изложба в Панаира през пролетта на 1981 г. е представен проект на моста, който също е покрит.

Моето лично мнение за спрелия влак е по-скоро неутрално, нямам претенции да давам тон на градската естетика по този въпрос. Надали ще се стигне до демонтаж на констукциите, защото ще е скъпо. Трябва обаче да се има предвид, че на задушаващият се в тесните си граници Пловдив са жизнено необходими още мостове, а като познавам строителните традиции те ще се изграждат дълги години. Дано не съм прав!

Архивните снимки са част от колекцията на Пламен Кочев в неговата група във Фейсбук „Акция „Фото Пловдивъ„

За автора

Видин Сукарев

Видин Сукарев е историк по призвание, образование и професия. Като истински пловдивчанин, ревнител за просвещение, ценител на бохемския живот и почитател на красотата във всичките ѝ измерения.

See author's posts