Ще ме почакаш ли любими? Ако можеш.
Непосилно ми е да съм пътник на взривена гара.
След взрива не помня какво чакам.
Очистване, пробуждане, мъдрост, края на незапочнала игра?
Смелостта да разцъфна в ярки цветове или примирението да остана безароматно цвете. Може би чакам да ме осени самооргазмена достатъчност, за да повярвам, че съм цяла, сътворена миг след миг от лунен дъжд и трептя във вълшебство и несигурност, че ще изгрее слънце и ще ме изсуши. А може би чакам спящата богиня в мен да се събуди и с първата прозявка да изведе навън киселите идеи от дълбините. Щом съм камък във вулкан защо не се възпламенявам или очакването на еакулация ме наелектризира до ступор…
Чакам в душата ми да настъпи пастелна хармония с падащи цветове от закъснели вишни.
Чакам услужливата избирателна пропускливост на мозъка ми да заработи и да заличи няколко думички- ако, но, искам, или, Аз…
Чакам жаравата да се пречисти в пепел, за да погледна нагоре.
Чакам оправданията да ми стегнат куфара и да ми купят билет за правото на нов живот.
Чакам ли?
Още ли чакам?
Цветомира Енева
За автора
