Имам посока, цел, мечта. Когато пораснах, да бъда добра.За порастването мисля като факт. Осъзнах го в първата секунда тишина след раздялата с безгрижието. Раздяла без скандали, обидни просъсквания. Без предупреждения и сълзи. Безгрижието затръшна вратата тихо, но рязко. Без право на втори шанс и ознаменува деня на най-тежката загуба, оставила след себе си пробуждането за пълнотата и целостта на живота ми до онзи момент.
Знаете за какво скърбя, нали? За безгрижието, с което започва всеки нов вълнуващ ден и всеобхватността на сетивата. За възможността да се случваш всеки миг в крещящи тонове. За лекотата, с която се вливаш в песента на скрита птица, нахален клаксон или глъчката на децата, караща светът да се движи. Чувствам, че все още мога да прилаская тайно към ушите си пърхащия звук излитащ при пускане на хвърчило. Само трябва да затворя очи и отново да усетя свободата в петите си от безделното крачене по омагьосани улици като ритуал от тайнството на безвремието. Имах хоби- да разговарям с непознати, да пиша стихове сгушена в автобусни седалки и никога да не използвам минало време. Тъгувам за безгрижието на дългите следобеди изтекли в разлети слънчеви лъчи и думите на приятелите огряващи търсещото ми лице. Безкрайни думи, водопад, водовъртеж от думи, вибриращи от любовта и себесподелянето ни. Зад дясното ми око още пулсира сърцето на онова дете, което без вълшебна пръчка превръщаше всяка нощ в бал без маски и тържество на свободата. Танцуваше до полуда с усмихнати, болящи от целувки устни и боси крака оставящи нетърпеливи спомени по нагорещения асфалт на общия ни път. А всички ние бяхме разгадали, опознали и направили магия на живота.
Спомняте ли си за нашия общ щит, пропускащ понякога сълзи и дъжд, но никога идеята за дупки по пътищата или мъдростта на тъжните лица и изкорубените им битиета? Ще бъда отново добра каквато бях тогава. Хармоничен полет, свободна душа. Мечтая отново да заблестя като една от всички светулки, издигнали се от житата на надеждата. Иска ми се да захвърля мобилния си, да анатемосам компютъра и да събудя телепатията в себе си, понеже тя е естествената връзка за нас хората. Защото сме свързани в умовете и сърцата си, посоката ни е обща и сме едно нажежено зрънце светлина в свят от паралелни вселени. Пожелавам си, когато поглеждам към небето да виждам как времето си играе на художник, рисувайки с тънка четка по гърбовете на облаците. Пожелавам си винаги да вярвам, че летящият към облаците балон е изпуснат от щастливо дете разчело рисунките по гърбовете им. Обещавам отново да се сбъдват всички мечти. Тайната- от нощното небе някой отново ще посипва звезди и грижовно ще назначава ангели за нечии хранители. Сега ще гримирам очите си както тогава, когато виждах свободно света, а те ще ми се отблагодарят, заблестявайки жадно. Мечтая за невинната си красота, за чистата си вяра. Мечтая да съм така добра отново. Мечтая и други да имат такива мечти. Погледнете нагоре – отново се спускат стремглаво вълшебни звезди, отново облаците са пеперудени…
Цветомира Енева – mediacafe.bg
За автора
