На 27 март в Народен театър „Иван Вазов“ се състояха ежегодните награди Икар. Представлението „Възвишение“ на Пловдивския театър напълно заслужено отнесе статуетката за режисура на Иван Добчев. Спектакълът бе номиниран и в категорията за изгряваща звезда за Красимир Василев.
Иван Добчев не за първи път посяга към български автор, в този случай става въпрос за Милен Русков и неговия трети роман „Възвишение“. Романът е едно от най-ярките произвeдения на българската литература в последните години. Книгата впечатли не само критиката, но успя да достигне и до широката публика по начин, който много малко български книги и автори успяват. Добчев ни най-малко не отстъпва на великолепния роман и се справя изключително добре с театралната му интерпретация.
Надали след „Хъшове“ на Александър Морфов, някой е смятал, че отново на театралната сцена ще се постави въпросът за родните юнаци, така наречените революционери. И въпреки че в своето представление Морфов леко открехна завесата за истинския образ на българските герои-революционери, във „Възвишение“ Добчев ги оголва и приземява, за да представи един реалистичен, изключително земен и близък до нас самите образ.
„Възвишение“ е роман, разказващ за революцията по времето на Възрождението, но без заучения още в училище вазовски патос. Историята е концентрирана около персонажите на Бачо Гичо от Котел и овчарчето Асенчо от Жеравна, тръгнали из Балкана в името на великото дело, наречено „револуция“. Изпълнени с идеализъм и наивност, огласят Балкана с ентусиазиран вик по пътя към четата на Димитър Общи. Но точно след тази среща започва екзистенциалният катаклизъм, който всъщност е проблем и на цялото произведение. Бачо Гичо (Бойко Кръстанов) и Асенчо от Жеравна (Красимир Василев) са доста сложни персонажи – по малко революционери, по малко разбойници, но с патриотични идеали. Бачо Гичо, попрочел малко оттук – оттам, мързеливец по природа, все гледащ къде да седне да почине, тръгва към великото „дело“ с желанието да се „возвиси“. Асенчо е овчарче, отраснало в Жеравна, решава да се присъедини към своя другар и към „делото“, но когато му се отдаде възможност гледа да открадне по нещичко. Не се отличават и останалите от четата на Димитър Общи (Асен Блатечки), обирайки Арабаконак „в името на делото“ 1/3 от парите си ги прибира Общи, останалото на юнаците и половината от него за Делото. Всички са доволни, за народа има, за тях има. Повратен се оказва обаче този момент за Бачо Гичо, съмнението дали всичко това се прави наистина в името на народа, дали пък този народ изобщо е съпричастен и се вълнува за собственото си бъдеще, започва да се прокрадва в него. Когато разбира, че улавяйки го Общи, за да спаси своята кожа, предава всички, Бачо Гичо получава отговор на търсенията си. А именно, че всеки е сам, че понятието „народ“ не съществува и че дори тези, които се борят в неговото име всъщност не вярват в него. Всеки е сам за себе си, всеки сам избира да се „возвиси“ или не. Не случайно Асенчо не стига до края на душевното си издигане, сгромолясва се точно когато е достигнал върха.
Някой би казал, че Русков сякаш осмива народните герои, за които са ни преподавали в училище, но не – той просто ни ги показва такива, каквито са – човешки същества с техните питания, колебания, изкушения. Труден и осеян с препятствия е пътят към идеала, не е достатъчно просто да тръгнеш по него, трябва и да го извървиш.
Добро решение на Добчев е, че не се е подвел да направи представлението по целия роман. Заедно с драматурга Александър Секулов са изцедили същността и са изградили спектакъла по ключовите моменти. Изборът на стил на писане, чрез който е предадена историята в романа – тогавашният възрожденски език (използвани са множество остарели и диалектни думи, турски чуждици, с което езикът е и една от най-отличителните черти и най-голямо достойнство на романа), допринася за по-лесното приемане на разказа и за увлекателно-веселото му звучене. Добчев напълно е останал верен на това звучене, в представлението е избегнат всякакъв драматизъм с идеята да се покаже, че някак дори и на шега може да се подготви „револуция“. Разбира се, напълно в негов стил се появява женски хор в това иначе мъжко представление. Хорът обаче умишлено е ситуиран в аванс-сцената и нагледно показва, че по онова време мястото на жената е било само в къщата, за тях място в „Делото“ няма, Балкана е подслонявал само мъжете.
Актьорският състав се справя отлично, за Бойко Кръстанов спектакълът е крачка в кариерата му. Дебютът на Красимир Василев също е запомнящ се, двамата са сътворили чудесен тандем.
Сценографията на представлението е решена в изцяло минималистична естетика – един кафяв плащт, който се издига по цялата сцена и „возвисява“ героите. Когато пада „нощта“ над него се прожектират хиляди звезди, зрителят наистина успява да се потопи в усещането за Балкана. Разбира се, открива се известна символика как революционерите спят доста по-близо до звездите, отколкото „народът“, заспал в селата и градовете, заспал и в ролята си на рая.
„Възвишение“ е прекрасно представление, запазило духа на книга, която ни поставя пред въпроса „да се возвися ли или да не се возвися?“.
Статията е препечатана от нашите приятели от Blister Magazine.
За автора
