ИкономиКафе е съвместна рубрика на Медиакафе и Икономическа библиотека – Пловдив, в която се коментират различни теми от икономиката и хуманитаризма. Всяка сряда различни автори пишат по определен въпрос, като този път темата е борбата с бедността и дали държават трябва и може да се намесва адекватно в този процес. Автор е Георги Стоев:
Тъй като концепцията за бедност има основно присъствие в политическите платформи днес, тя е придобила и основна роля в конвенционалната икономическа теория, най-вече в социалистическия подход към икономиката. Още в началото се налага да уточня, че дефиницията на бедност в конвенционалната теория е определено ниво на доход или стандарт на живот, следователно измерими характеристики на индивид или група. За разлика от това, в това есе дефинирам бедността като липса на богатство. Тази дефиниция, която е достатъчно абстрактна, за да позволи индуктивен анализ (без да има нужда от емпирични експерименти), е освен това достатъчно достоверна, за да не позволи изключения от реалността. Така дефинирана, бедността винаги изисква някакво мислене на богатството преди да бъде мислена самата тя. Няма друга причина за бедността освен тази, която дефиницията и определя – липсата на богатство. Следователно бедността се отнася към богатството също както свободата към принудата и справедливостта към несправедливостта. Перифразирайки Бастиа, не бедността, а богатството има собствено съществуване; първата е резултат от липсата на второто.
От горната дефиниция на бедността следва фундаменталната грешка в метода на социалистите, а именно вярата, че бедността има причини и следователно може да бъде изкуствено премахната чрез премахването на тези причини. Така например икономистите-социалисти вярват, че международната конкуренция в даден сектор може да причини бедност на заетите в него (вероятно като ги направи безработни или просто с по-ниски доходи). Затова защитата на протекционизма намира почва не само в лобирането на местните производители, но и в апелите на съюзите на работниците. Друг пример е преразпределението на доход от едни граждани към други, което се подкрепя с аргумента за ‘борба с бедността’. Една по-трудно видима форма на преразпределение – държавните субсидии – пък преобладава в арсенала от средства за намеса на държавата в свободната конкуренция, като се твърди, че без субсидии компаниите ще оставят работници на улицата и следователно ще произведат бедност. Още такива примери вероятно ще отнемат твърде много място. Затова ми се струва разумно да премина към разобличаването на социалистическия подход за управление на ресурсите в името на ‘борбата с бедността’. Това, което не трябва да се изпуска от внимание, е метода на това изследване, според който бедността няма причини за собствено съществуване. Следователно аргументът срещу ‘борбата с бедността’ е аргумент за условия за създаване на богатство. Доказателството, че политиките на ‘борба с бедността’ не изпълняват целта си е това, че те се превръщат в пречка пред създаването на ново богатство. Първо представям три разновидности на социалистическата ‘борба с бедността’. След това се спирам на ефектите на държавната намеса в конкуренцията върху шансовете за създаване на богатство. Илюстрация на всичко това са конкретни примери от икономическата политика в България – страна, в която 12 години след падането на комунизма един от основните моменти в предизборните кампании – и парламентарна и президентска – през 2001 година беше ‘борбата с бедността’.
3 грешни подхода към ‘борбата с бедността’:
- Правителството е натоварено със задачата да се ‘бори с бедността’ със всякакви средства. Първо, това е в противоречие с конституциите на свободните общества днес, според които правителството не може насила да лиши някой от богатството му, за да го даде на другиго. Второ, това не е рационално от икономическа гледна точка, защото крайният ефект от принудителното преразпределение на богатство е всеобща бедност, а не всеобщо благоденствие. Този ефект се доказва без особена трудност (дори формално, с математическа формула в рамката на теорията на играта), когато се вземе под внимание фактът, че рационалният стимул да се създава богатство изчезва, когато се очаква с това ново богатство или с част от него да се разпорежда друг. Разбира се такова правителствено решение обезсмисля института на частната собственост, която стои в основата на рамка, която увеличава шансовете на всички участници в обществото.
- Правителството трябва да събира данъци от хората с високи доходи и да раздава събраното на бедните. Това реално се случва както под формата на директни трансфери, така и под формата на предоставяне на услуги на определена група избиратели, за която услуга плащат всички данъкоплатци. Конкретни примери са субсидиите към държавните железници и топлофикационните дружества в България. Такова решение променя стимулите в икономиката и се получава така, че тези, които имат най-висока конкурентност и производителност, трябва да платят най-много без да получат нищо насреща. Резултатът е, че тази несправедливост ще принуди тези, от които се очакват данъци, да напуснат официалната икономика, ако не и изобщо конкретната национална икономика. В последна сметка ще бъдат прогонени тези, които биха създавали работни места с по-висока производителност и по-високи доходи, т.е бедността няма да намалее.
- Правителството трябва да национализира всички активи в икономика, да фиксира всички цени и заплати и да въведе социално равенство (като доходи) и съответно ‘социална справедливост’. Това ще обезсмисли концепцията за конкуренцията, която (както ще се опитам да опиша по-долу) стои в основата на ръста на производителността на ресурсите и ръста на доходите. А това, че държавата не е способна да управлява ресурсите ефективно и да увеличава тяхната производителност, е исторически доказан факт. В последна сметка подобна ‘борба с бедността’ ще се превърне в пречка пред създаването на ново богатство.
‘Борбата с бедността’ като оправдание за държавна намеса в конкуренцията
Реалните доходи, които определят нивото на стандарт на живот, зависят от производителността на труда. Производителността е добавената стойност, която един работник произвежда за определен период в една фирма – частна или държавна. Тя вероятно зависи от неизброимо количество фактори, но някои от тях могат да бъдат идентифицирани и приблизително околичествени. Шумпетер идентифицира като основен фактор за ръста на производителността конкуренцията между предприемачите. Тя е причината за новите комбинации от ресурси в производството, които всъщност променят производителността. За да се експериментира с нови комбинации, е необходимо ресурсите за бъдат освободени от старите комбинации. Това налага динамика в икономиката, изразена в създаване и закриване на фирми и работни места, която Шумпетер нарича съзидателно рушене (creative destruction). Основния извод от тази теория е, че по-силният конкурентен натиск означава по-висок ръст на производителността и следователно на доходите. Това се потвърждава от няколко иконометрични изследвания (включително на страни в пост-комунистически преход) показват, че производителността на труда расте по-бързо в сектори, където динамиката и конкурентният натиск са по-високи.
Динамика означава по-висок оборот на фирми, т.е. по-голям процент новосъздадени фирми и по-голям процент на закрити фирми, както и по-висок оборот на работни места – по-голям процент на новосъздадена заетост и по-голям процент на прекратени трудови договори. Конкурентният натиск в един сектор може да бъде измерен именно с оборота на фирми и работни места в него. Затова където има по-голяма динамика и конкурентен натиск, има по-бърз ръст на производителността на труда, а и следователно на доходите.
Следователно грешно е да се мисли, че конкуренцията в общ и дългосрочен план произвежда безработица и респективно бедност. Така например общоприето схващане е, че конкуренцията на вносни продукти принуждава местните фирми да свиват своето производство и да съкращават работници, които впоследствие стават бедни. Истината е, че вероятно по-високият конкурентен натиск, включително от вносни стоки, ще подобри шансовете на всички в един отрасъл, в частност на заетите в него, които ще имат по-висока производителност и по-високи доходи. Затова всяка протекционистична политика би следвало да се приема като такава, която пречи на създаването на богатство. Следователно тя е в противоречие с една от възможните цели на политиката – ‘борбата с бедността’.
Източници:
EBRD. 1999. Ten Years of Transition. Transition Report 1999.)
J. Schumpeter. 1934. The theory of economic development: An enquiry into profits, capital, interest, and the business cycle. Harvard University Press.
За автора
