В живота на всеки човек има повратен момент, нещо, което обръща живота му на 180 градуса, нещо, което променя мирогледът му и започва да мисли по нов начин, да деразе към нови цели, да се усмихва на различни неща. В повечето случаи това, което може да го подтикне към подобен катарзис е именно любовта, онази – истинската, с изконните ценности, с чистотата на детска душа. Тя идва и остава в теб завинаги. Един ден може и да е само спомен, но изживян и искренно изстрадан. Любовта…
На мен ми се случи не много отдавна, грабна ме и меко казано обърна наопаки цялата ми същност, а накрая ме запокити в най-далечното място за моите представи. Винаги съм обичала да пътешествам, да изживявам различни моменти, да усещам миризмата на различни платове из градските пазари, да се разхождам из различни паркове, да ям сладолед на различни пейки. Но този път беше различно, защото животът ми скрои изненада и любовта ме отведе далече…в Тайланд! Добре дошли в страната на усмивките! Звучи ли ви комерсиално? Избийте си го веднага от главата, защото едва ли има друго място на света , където хората да са толкова усмихнати, ведри и приветливи.
Още на летището в Банкок ме посрещат усмивките на едни красиви хора и започвам да се оглеждам за моята Любов. В този момент си спомням с усмивка, наивния въпрос на майка ми “ Как ще го познаеш, та те всички са толкова еднакви ?!“. За любовта не са нужни очи за да я познаеш, нужно ти е сърце, търсещо и широко отворено, туптящо само за един човек. То ще ти покаже пътя, който ще те отведе при Любимия. И ето, сред върволицата от усмихнати хора виждам най-красивото лице с най-бялата усмивка – ето го! Тук следват едни такива лични , емоционални моменти, в които няма да се впускам подробно. Всеки е чакал някого или е бил посрещан от любим човек, така че в това няма нищо ново. Разменени нежности, щастливо преплетени две ръце и оттам се впускаме в едно пътешествие – качваме се в такси и се гмуркаме в необятен Бангкок. Нещото, което ме изуми беше трафикът. Първо беше с дясно движение, второ, всеки правеше едни такива маневри а да не говорим, че на пътя всички бяха максимално възпитани и търпеливи. За миг си помислих, че това в нашата родна Татковина, не би могло да се случи никога. Масово младите хора се движеха на мотор, други с такси, трети с триколка наречена Тук Тук. Тя между другото се оказа едно от най-добре маневриращите превозни средства в Бангкок. Естествено, че не пропуснах да се кача на Тук Тук и честно да си кажа, на няколко пъти сърцето ми подскочи от ужас, само като гледах как лавира между останалите коли и как пък те са толкова внимателни и предпазливи.
В целият този поток от моторни превозни средства се оказа , че съществуват в една перфектна симбиоза и разбирателство. Мястото където бяхме отседнали се намираше в едни от крайните квартали на Бангкок, който е 12 милионен град и честно казано, почти няма квартал, който да не е краен. Хората тук ме гледаха странно, защото там живееха предимно тайландци и аз бях единствената европейка , която видях в този район. Въпреки това ми харесваха учудените им погледи и ме ласкаеха неразбиращите им и все пак приветливи усмивки. Не е често явление бяла жена да бъде с мъж от техния произход и мен ме забавляваше много създалата се ситуация. Където и да отидехме бяхме център на внимание – в Мола, в Киното, в ресторанта, в градския транспорт – навсякъде. Харесваше ми, но някак си исках да се докосна и до място, в което да не съм бялата лястовица и така дойде момента в който решихме да слезем в центъра на Бангкок, в така наречената „Туристическа част“.
Следва продължение…
Камелия Стаматова – mediacafe.bg
За автора
