Сливи за смет събирам!


Липсата, какво е това?
Да ти липсва някой е равносилно на самобичуване, да обичаш и да очакваш нищо в замяна, липсата поражда сила, която няма равна. Да знаеш колко много ти липсва една личност и да бъдеш смирен, защото знаеш колко никак нямаш време за него. Как нито той, нито ти можете да отделите време. Това означава да обичаш безприкословно, да приемаш човека такъв какъвто е. Аз ви питам, тогава ние ли се приехме на сериозно или ни липсва онова нещо което във велика Европа , наричат „гражданско съсловие“.

Всичките до един сме умни, начетени и страшно еродирани, но стане ли въпрос за хора с цел и идея, нямаме една единна. Какво виждам всеки ден, всяка вечер – изнервено, доста изморено, до лудост безпарично общество… в кафетата и кръчмите търсейки последно обежище за собствените си мисли и предразсъдъци.

Малката ракия – спасението на обществото. Бирата – духовното извисяване.
Липсата поржда неприязън, поражда и чувство на тъга, апатия и преминава в омраза и нетърпимост. Нетърпимост обаче която изразяваме не гласно. Ние сме народ или поне така казват, защо не действаме като един, а го правим като единаци. Всяка седмица протест. Mисля, че света видя достатъчно протести, а ответният орган, правителствата, видяха и направиха НИЩО. Помислете как ще стане без протест.


Аз май имам план, а вие?!
Защо да протестирам, това ме навежда на мисълта, защо да гласувам, отговорът е един и същ. Няма смисъл. Да, но медиите казват, че една определена група електорат не знаят, но ще ознаят за кой да дадат гласа си. Това ме изправя в незавидното положение да реша дали да гласувам, за който и да е с превдвидлива цел да се противопоставя на купеният вот или да стоя в нас и да продължа да снимам, да работя и да правя всичко, което си правя през деня и да бъда, като всеки заспал човек в тази страна. И под заспал визирам всички нас, които сега пием бира в събота и петък, защото това е вечерта, това са дните които чакаме.
Липсата като чувство е странно явление. Лека полека те убива. Но е най – здравият камък на любовта и показва предаността ти към човека. Така отново се запитвам, какво ми липсва.

Е, разбира се липсват ми пари, приятели, любов.
Липсва ми контролен орган, липсва ми парламента, онзи с 240 човека, пълният, който аз избрах или поне така си помислих като бях на осемнайсет години. Уви, порастнах и осъзнах, че само съм се лъгал. Питам се защо трябваше да ме зашлеви като плесница, тази мисъл и да ме остави апатичен дълго време към всичко което се случва в страната ни. Попитах се защо заспивам, когато знам, че аз избрах, а направих грешен избор и не спирам да се изтезавам, аз сгреших, ние сгрешихме, неправилните ли избрахме.

Факт е, че 40% от българските граждани
(или това са прогнози на агенциите), не желаят да гласуват, заради апатия, нихилизъм, омраза и неприязън към управляващите ни. Медиите превърнаха страната ни в арена на кукли и ни показаха убийства, оневинени престъпници, „трудни за разгадаване случаи”.
В същото време ние гледахме безучастно и си извадихме изводът, че промяна няма да видим и така нареденият ред няма да се промени. Накарахте ни да гледаме на Бойко, като непобедим, на Кунева като светица, на Първанов като оплакващ себе си младеж, на Царя кобурготски – като крадец. Всичко истина било, и Рашков бил невинен… нали?
И така продължаваме напред с народовластието в тази страна, но апатичното такова в което, новините са за смет, а сливите (парламента ) така или иначе ги няма, че градушка ги удари (18 дневна). Та сливи за смет събирам, ама сливите прогнили, сметта и тя не и е чиста работата. Та се питам за липсата, аз ли не обичах достатъчно или не го показах приятно за окото или заспах, заспах от умиление, от искренна мечта, че всичко все пак ще се оправи.
Чудя се дали да действам или да потрая още малко. Верен път не намирам, колебанието си ме преследва. А искам промяна, искам искрено да Я обичам. Но тя май не ме обича, и аз си се терзая, как така я нараних, защото пак заспах, как така я предадох, защото не гласувах в нейна чест, как показах мислите си пак открито и я нараних. Къде сгреших, че поисках нещо от моята страна – България.

mediacafe.bg
– Георги Мерджанов

За автора