Дългоочакваният роман на Мария Лалева „Живот в скалите“ от 8 октомври по книжарниците
Обикновено след като една книга излезе от печат и стигне при читателите, тя вече не е на автора й – има свой път и е част от живота на хората. Романът „Живот в скалите“ обаче пое по своя път още преди да е публикуван, дори още преди да е завършен цялостно. Хиляди последователи на Мария Лалева в продължение на няколко години очакваха с трепет в социалните мрежи да се появи поредният цитат, в който да разпознаят себе си. Постепенно тези кратки фрази се превръщаха в афоризми и постигаха хиляди споделяния и вярна публика. Не, това не е маркетингов трик, планиран във времето, а бавно, напластяващо и искрено писане „без нито една нечестна пауза“.
След обявяване на датата за излизане от печат нетърпението на читателите се превръща в истинска лавина от предварителни запитвания и поръчки. На 17 септември бе пуснат и официалният трейлър на книгата във връзка с празника на Вяра, Надежда и Любов. Музиката в него е на Румен Бояджиев-син, гласът зад кадър е на самата Мария Лалева, а оператор и монтаж – Светослав Владимиров.
„Живот в скалите“ е книга за море и любов. Мария Лалева е категорична:
Любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият правилен. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е едновременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енергия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея.
Един от първите читатели на романа е журналиста Георги Тошев. Той споделя, че това е : „Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път. За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си. И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща. Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата. Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори. “
Мария Лалева е любимо име за ценителите на поезията. Свързваме го със стихосбирките „Не съм ви ближна“ и „Личен архив“. По повод рождения ден на авторката през месец юли, издателство Книгомания преиздаде двете й стихосбирки. Тъй като Мария Лалева вярва, че стиховете спасяват, тя реши да дари целия си авторски хонорар от продажбите на „Личен архив“ за лечението на Надежда Огойска, дъщеря на Маргарита Петкова – редактор на двете стихосбирки на поетесата.
От преиздаването до момента са продадени над 1200 бройки от всяка. Освен популярна поетеса, Мария Лалева е и изпълнителен продуцент и сценарист на пълнометражния български филм „Дамасцена“ (2017). За филма тя споделя, че основната й цел той да бъде честен и да задава въпроси е била изпълнена. Този проект от една страна, забавя писането на книгата, но от друга, допринася с развитието на нови идеи, герои и линии в сюжета. Самото благоговение към словото Лалева обобщава съвсем кратко и искрено: „Не може да се пише ей така, между другото. „Живот в скалите“ е като любовта – или даваш всичко от себе си, или не пристъпваш“.
Очакванията й също са много човешки, честни и далеч от мечти за главоломен успех. Желанието й е единствено читателят да разпознае себе си в текстовете, да затвори книгата с въпроси и изненадващи отговори за самия него.
***
„Живот в скалите“ ще се разпространява по книжарниците от 08.10.2018. Предстои официалната премиера на книгата в София и голямо турне из страната и чужбина.
Корицата на „Живот в скалите“ е дело на дизайнера Тодор Манолов.
***
Неизлечимо болна млада жена и малкият й син пристигат в стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил – бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир – мъдър и благ старец, Луиза – борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия– ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност.
Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.
Откъс от книгата:
Павел
Аз съм най-щастливият сирак на света.
Мама умря на трийсет и шест, само няколко месеца след като навърших осем години, а баща ми – когато съм бил на четири месеца. Отгледаха ме в скалите един пропил се актьор, един турчин – мъдрец и гадател, една арменка – истинска безбожница, и една мистериозна македонка пророчица. Те бяха моите ангели в човешки тела, със сърца, които можеха да поберат всички вселени. И за които аз станах всички вселени. Мама ме завеща на тях. И завеща тях на мен. Едва ли някога ще разбера как ги позна. Отнесе тази тайна в скалите. Като дете вярвах, че душите на хората отиват там след смъртта. Баба Настасия ми разказваше за тайни тунели и скрити храмове, обясняваше ми, че скалите са вратата към другите светове. Демир твърдеше, че там дишат боговете. Михаил пък вярваше, че на скалите тъгуват мъжете. А Луиза непрекъснато ми повтаряше да не се вслушвам в брътвежите на изкуфели старци. При това – пияници. Безпощадността на думите и характера на жена, която вярва в любовта с цялото си разбивано стотици пъти сърце, може да бъде сравнена само с поезия. Поезия, която те кара да задържаш дъха между сълзата и въпроса. И да преглътнеш и двете, да ги отложиш. До мига, в който ще си зададеш въпроса, защото вече си готов да изплачеш отговора. Онзи отговор, който винаги си знаел и с цялата си човешка логика си отричал. Докато не изплачеш нещо, не го познаваш. Странно е, че обикновено големите човеци, тези с големите сърца, изплакват сълзите на малките. Може би защото носят куража и за въпроса, и за сълзите от истината. Луиза знаеше да плаче, да обича и да прощава. И навярно затова имаше усмивка, която боли от честност. От онези, големите усмивки. Страшните.
Обичам ги. И четиримата. Те са единственото семейство, което някога съм имал. Днес с Луиза ще изпратим Михаил. В скалите. При мама, татко, Демир, баба Настасия… Нуждата ми да ги разкажа е като буца в гърлото, която ми пречи да дишам. Но не ми позволява да заплача. Нещо като любов е. Имам думи, но нямам дефиниции. И тишини имам. Но ги пазя за скалите. Един ден, някога, те ще ме чуват и разбират. И аз тях. Михаил често ми разказваше с напевен глас за мама и скалите:
– Тя беше по-мъдра от сто старици, по-страшна от сто смърти и по-сама от сто луни – затова те остави при нас. Защото искаше да живееш в скалите. В тази грапава, сурова и красива, непоколебима и относителна граница между живота и смъртта. Майка ти не вярваше в смъртта, синко, само в любовта вярваше. И в скалите. Имаше дарбата да ги чува.
Скалите, момче, са като уморен мъж. Уморен от себе си мъж… Стърчат достойно в самотата си, обичат си тишината и говорят единствено с този, когото те изберат. Плачат само пред птиците и се усмихват само на Бог и на децата. Но ако знаеш колко живот и любов има в тях…
– А на мен ще проговорят ли?
– Много си млад, за да разбереш какво ти казват. И не си уморен мъж все още.
Не помня някога Михаил да е изглеждал уморен. Стар –
да, но уморен не си го спомням. Бях дете, а децата не познават символите, но вярват в приказки. Това противоречие и до днес ми е странно и неразрешимо. Михаил беше по-трудният за разбиране от двамата ми старци. Раните и въпросите му не се превръщаха в приказка за деца и затова говореше с мен като с възрастен. Дали съм разбрал, си беше мой проблем. А сега е мъртъв. Няма го. Рибарите го намерили подпрян до лодката на Демир, долу, на пристана, с отворени очи, вгледани завинаги в пролетното море и скалите. Точно както мечтаеше да умре… Ставрос затворил очите му. Заедно с другите рибари теглили чоп кой да съобщи на Луиза за смъртта му. Разбирам страха им. Да видиш очите на Луиза, когато осъзнае тази вест, е тежък за носене спомен. На стария грък се паднал фаталният жребий. Тежък, но справедлив. Само близък може да каже истината с любов. А любовта е задължителна, когато идва краят. На живот, на любов, на илюзия – без значение…
Дали най-после позна умората моят старец? Или не можа да понесе вината, че Демир умря вместо него? Заради него… В този ден Михаил спря да пие. И се роди нашата страшна неизречена тайна. Тя стоеше между нас като черно мъжко съзаклятие. И двамата вярвахме, че Демир сключи сделка със съдбата и умря вместо Михаил. И го спаси. Едва ли има нормален човек, който да произнесе на глас подобно признание. Но ние с Михаил знаехме, че това е истината. И Демир знаеше, че ние знаем. Че приехме тази жертва, без да проумяваме причините.
Когато си живял с Демир и с баба Настасия достатъчно дълго, се научаваш да не задаваш въпроси, чиито отговори не ти е дадено да разбираш. Хора като тях те учат да се примиряваш и да обичаш човешките си ограничения. И точно поради това да се стремиш да си най-доброто в границите на своето обикновено човешко съществуване. Не знам на кого беше по-трудно – на тях, които виждаха отвъд времето и привидното, или на нас, които си носим затвора по рождение. Да си познаваш затвора, понякога е достатъчно, за да го разрушиш.
– Как ще позная кога съм уморен? – попитах веднъж Михаил.
– По ръцете, дете. И по сърцето. Когато те се успокоят и се смирят, вече ще чуваш скалите.
– Това не е ли мъдростта?
– Крачката между умората и мъдростта е любовта, която искаш да дадеш.
– И те ще ми помогнат?
– Не, те ще те спасят. Точно както спасиха мен.
Често гледаше ръцете си. С тревога, която умееше да крие. По-късно Луиза ми каза, че се е страхувал от абстиненцията повече, отколкото от смъртта. „Абстиненцията е наказанието за слабостта да позволиш да си зависим. Да не ми става, е въпрос на възраст и не личи, мама му стара, но треперещите за алкохол ръце крещят: „Слабак!“. Егото ми ще понесе да не съм вече мъж, но няма да понесе тремора на ръцете“.
Имаше абстиненция, тежка. И знаеше, че ние я виждаме. Навярно е бил благодарен, че се правим на слепи, но Михаил не беше човек, научен да благодари или да се извинява. Живееше с убеждението, че всички са длъжни да виждат само добрите му качества. Дори той самият.
„Не ми беше много шумът, малко ми беше тишината в големия град“, повтаряше непрекъснато. Големият град, който го бе обожествил и после линчувал със забрава. Изискват се мъдрост и сила да понесеш залеза. Той не ги притежаваше в цялост. Но беше цял и завършен, в прекрасно равновесие със себе си. Необяснимо как беше надскочил ужасната тегоба да се самоосъжда и самосъжалява. Алкохолът му даваше амнезия, а морето – дом. Беше му нужно точно морето – най-шумното нещо под слънцето с най-ярката тишина в шума. Бяха еднакво противоречиви. Харесваха се. Михаил имаше нужда от ритъма на морето. От смяната на ритъма. От промяната в цветовете. Морето си има настроения и Михаил се бе научил да ги вижда. Разпознаваше ги по цвета и по шума. „Повече от проклета уморена жена си днес, да знаеш!“, говореше му често. Така си общуваха почти всеки ден – понякога по мъжки, на ръба на псувнята, понякога свадливо, посемейному, понякога лудо-влюбено. Но никога не мълчаха заедно –нито Демир, приседнал сам с мрежите си в лодката до морето, нито Михаил, с цигара и чаша в ръка, пияно загледан във вълните. Тези двамата никога не изглеждаха самотни около морето.
Сега ще се уча да имам морето и скалите без тях.
„В скалите“ – така наричахме всичко, което бяхме ние: този стар град, морето, скалите, самотата си, обичта помежду си, нашето странно семейство. Не онова – по кръв и по задължение, а другото, в което душата ти е у дома. Мама е знаела, че няма как да порасна на скалите при Михаил и Демир и да не науча, че самотата е илюзията на нецелите хора. Целите човеци едва ли имат всички отговори, но някак свише знаят тайната на истинските въпроси. И още по-добре знаят, че въпроситеневинаги се задават с думи или с въпросително изречение. Толкова въпроси наследих от моите старци, че чак съм им ядосан. Аз ще си отговарям ли, или ще го живея тоя живот, по дяволите! „Зависи как си избрал да го живееш. Ако ще спираш за отговори, по-добре не тръгвай“, би рекъл Михаил. Би рекъл… Не искам да си представям, че лежи там някъде, в някаква ледена камера, и му е тясно. Ние, живите, по-трудно пускаме живота от телата на умрелите си близки, отколкото те самите. Тях тялото вече не ги занимава. „И защо, по всички дяволи на света, се мъчиш да приписваш чувства на един труп? Толкова ли си наясно с твоите собствени чувства?“, би рекъл Михаил. Би рекъл… Ще го видя утре. Тялото. Обзалагам се, че на лицето му ще го има нахалния, леко ехиден намек за усмивка. В края на устните, вдясно, в една хитра сгънка между снежнобелия мустак и брадата. Само се моля да не е вдигнал в последния момент веждата си към режисьора. Онзи, неговия режисьор, вътре в главата му. Като дете бях убеден, че рано или късно този мистериозен чичко ще изникне зад някой ъгъл или просто бавно ще се материализира насред улицата с вдигнат среден пръст в отговор на Михаиловия: „Е, господин режисьор, какво играем сега? Какво? Смърт? Ми, добре!“.
В нашите скали Михаил беше шутът. Трогателно и комично пъчеше гърди, когато осъзнаеше, че е казал нещо относително мъдро: „Липсата на шут е превърнала доста крале в палячовци“. Е, за мен, значи, няма опасност. Най-много да се превърна в клоун. Утешителна и забавна ми се струва в момента идеята, че някой ще ми плаща, за да го разсмивам. В случай че се проваля като крал, разбира се! Ако кралят се познава по шута, мисля, че от мен ще излезе един нелош крал на скалите. И съвсем не такаскромен. Понякога кралят трябва да отиде при шута. Ако е достатъчно умен. „Много карнавали минаха без нас, Демире – въздишаше Михаил, – но пък не пропуснах нито един цирк, в който да не съм играл главен клоун. Толкова е лесно да разсмиваш другите… Изиграваш им всичко, за което нямат сили да се изсмеят над себе си, и готово. Виж, шутът е съвсем друг сценарий. Невинаги намирах подходящия крал, ако ме разбираш.“
Всички го разбирахме. Дори когато трудно произнасяше думите. Михаил беше миролюбив пияница. Не се сбиваше, не плачеше, не повръщаше и не предлагаше брак на сервитьорките, което в моите очи го въздигаше в най-високия клас пияници.
Михаил беше баснята в моите скали, но Демир беше приказката. Когато той разказваше, светът с всичките му страхотии и проблеми изглеждаше прекрасен. Точно какъвто Дядо Боже го беше създал. И съвършено логичен – по най-нелогичния начин. Светът беше изумителен в думите на Демир. Аз по-цял човек от него не бях срещал. Не съм срещнал и досега. Човек разказва света точно такъв, какъвто е и той самият. Нецелият не може да ти разкаже света красиво.
„Нецелия човек ще го познаеш по очите – ме учеше Демир. – Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената – за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал“. И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого… А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.
– Е, това, което има, нали пак го е избрал сам? И Дядо Боже вече му го е дал. Защо не му даде и това, което му липсва?
– Ето това е голямата тайна. Дядо Боже вече му е дал и това, дето му липсва, но човек рече ли си, че нещо го няма, спира да го вижда.
– А ти всичко ли виждаш?
– Почти всичко, защото почти нищо не ми трябва.
– Това ли е щастието?
– Не, синко, това е знанието.
Демир мълчеше страшно след такива думи. Мисля, че мъдрите изразходват огромна енергия, за да изрекат каквото е нужно. И Вселената с благодарност им зарежда сърцето, за да имат сили за следващите думи. Тези хора не говорят с ума, а със сърцето си. И тогава се мълчи. „Немой да пречиш на Дедо Боже да си нахрани ангелите“, би рекла баба Настасия. Би рекла… Тази стара македонка, обвита в тайни като в пашкул, беше магията в скалите ми. Мъдростта и мистерията на моето детство. Двамата с Демир ми разкриваха един вълшебен и мистичен свят, който можех да позная само със сърцето и с въображението си. Така говорят мъдрите – с думи, които знаеш сякаш още преди да си чул. „Он, ангело, ке ти спомни кой си и що знаеш. Они затова са тука, да ти спомнят кой си, не да те учат. Душата иде на тая земя научена, човекозабравя“, ми обясни баба Настасия един ден, докато ù помагах да полива цветята в двора на черквата. Оттогава изпитвам огромно състрадание към човеците. Толкова тъжно ми стана, че хората имаме такива мъдри души и толкова къса памет.
За автора
