На 15 декември стана ясно, че след доста дълго отлежаване отново е актуален въпросът за изграждане на паметник на загиналите във Войните за национално обединение пловдивчани. За съжаление, историята на този неосъществен монумент е вече почти вековна и е крайно време това да се осъществи. Как обаче да стане това? Взимам становище като историк, профилиран до голяма степен в новата и най-нова история на страната и града, както и като част от формираната работна група, което в интерес на истината бях позабравил. Отбелязаното последно далеч не означава, че групата не работи, просто всеки има своите задължения. Работата на историка е да каже има ли нужда от такъв паметник, каква, ако да, защо и други необходими подробности. Оставяйки настрана оформлението, за което всеки може да изрази мнение, компетентно или не, според мен много е важно да се направят следните няколко неща:
Вписване на мястото в градската инфраструктура – да бъде подходящо за достъп, чествания, но да не е за сметка на зеленина или други изградени вече активи.
Това, което най-много касае нашата работа: Дали да има списък с имената на загиналите. От една страна този варант е за предпочитане. Така мястото става по-близко, по-интимно, по-свързано с местното минало и родовата памет. Като заведеш децата си на разходка, можеш да им покажеш името на техен загинал вече далечен прародител. От друга страна, такъв мемориал има за недостатък точно същите причини. Аз съм се занимавал доста с въпроса за загиналите пловдивчани (по специално през Първата световна война), както и с техните паметници. Общ паметник няма, но немалко пловдивски етнически, религиозни, една социална и една квартална общност са почели своите покойници. В повечето случаи с изключение на паметника в Дома за деца, лишени от родителски грижи, който е издигнат в почит на бащите, оставили своите деца сираци, са изписани имената на загиналите. Това са относително малки общности – евреите, арменците, католиците и жителите на квартал „Филипово“ (Каршиака), с други думи хора, които се познават.
Оказа се обаче, че във всички случаи има пропуснати имена. Поради какви причини все още не можем точно да кажем, но това е факт. А паметниците са правени между едно и две десетилетия след Войните (1912/13, 1915/18), когато със сигурност са били живи близки, роднини, познати, които са помнили покойните. Оказа се, че и списъците на загиналите също не могат да дадат напълно точен брой. На първо място те са по околии, а към Пловдивската се числят още десетки села с население не по-малко от това на броящия към 1920 г. 64 хиляди жители център. Действително голям е проблемът кой е считан за пловдивчанин. Във фондовете на РИМ – Пловдив се съхраняват смъртни актове на убити и безследно изчезнали през първата световна война 597 жители на града. Дали това обаче е точният брой е неясно. По-скоро не. Папките са постъпили в доста лошо състояние, личи си, че има липсващи листове. Дали такива документи се съхраняват в общината за загиналите от другите войни, също не се знае.
Изобщо не обвинявам тогавашните хора в безотговорност. Смъртните актове са много подробно попълнени, със свидетелски показания и данни, вписани от фелдфебела на подразделението. Представете си: Води битка на живот и смърт. Валят снаряди и куршуми. Атаки и контраатаки; позициите се сменят постоянно ту в едната, ту в другата посока, а комисията търси загиналите, идентифицира ги, попълва документите и ги изпраща в общината. Хората са загивали масово именно в гореописаната обстановка.
Пишещият не винаги е познавал добре загиналия. Тези, които са правили общите списъци на полковете, постъпили във Военния архив, пък съвсем не са. Затова и мъртвите са записвани понякога с две, понякога с три имена. За фамилно име нерядко е използвано бащиното. Има грешки и разночетения. Особено големи са те при хора с небългарски поризход, а в Пловдив през първите десетилетия на ХХ век значителен процент от населението е такова. Така че задачата не е лесна, много често паметниците и списъците се допълват. Върху паметника на арменците от Пловдив, загинали през Първата световна война, например, са изписани 16 имена. От документите към тях се добавят още 11 души. Арменските имена са такива, че ясно се разпознават. Въпросът е наистина сложен.
Големите градове привличат хора, голям процент от населението им е родено извън тях. Кои можем да считаме за пловдивчани по време на войните също не е добре изяснено. Така че колкото и щателна да е проверката, все ще има някой пропуснат. На практика работата е свършена и в РИМ – Пловдив от години е изготвен списък на загиналите. Но със сигурност има какво да се добави. Добре ще е списъкът да бъде разпространен в мрежата преди да се изработи и монтира, за да го видят заинтересуваните граждани и ако забележат липси на техни деди, да сигнализират. Също така редно е да се предвидят места за допълване.
Просто ми се иска да се направи всичко необходимо в името на точността и най-вече за почитането на паметта на тези хора. Въпреки това, със сигурност ще се намери някой хейтър, който ще пише в мрежата „Тези накъдърници са пропуснали дядо ми!“ Точно това ме притеснява, но така или иначе задоволяването на всички е мисия невъзможна.
Във връзка с историческата информация трябва да се уточни и кои войни да бъдат включени. Доскоро като Войни за национално обединение се считаха тези от второто десетилетие на ХХ век. От известно време към тях се добавиха и загиналите в сраженията след влизането на България в антихитлеристката коалиция през 1944–1945, но вероятно би трябвало към тях да се причислят и българските военни чинове в Македония и Беломорието, които стават жертва на тамошните съпротивителни движения. Трябва да се помисли да се включат ли загиналите в Сръбско-българската война (за цялата българска армия те са около 750) или те са почетени с Паметника на Съединението.
Моментът е подходящ да се разбере какво се е случило с пловдивски паметни плочи на загинали, които са описани като съществуващи в издание на Националния военноисторически музей, но понастоящем местоположението им е неизвестно. Пет са били във военно поделение в памет на жертвите от 13 артилерийски и 2 гаубичен полк, шестата – на стена на Народната библиотека и музей – днешната сграда на Музея на Съединението. В инициативният комитет са генерал майор Явор Матеев и директора на НВИМ доц. Соня Пенкова, така че може да се разчита на тяхното съдействие.
Да не се стига до изхвърляне и мегаломания. Паметникът едновременно трябва да излъчва смиреност и скромност, но и да бъде подходящ за града и немалкото жертви, които по груби изчисления са около 1100 във войните между 1912 и 1945 г.
Вече извън експертното становище изказвам това, което мисля като гражданин. За мен мястото е неподходящо, далеч от центъра, в район, в който се вихри проституция. Заради това съществува сериозна опасност от оскверняване на мемориала, особено ако той се състои от ниши и галерии. Каквото и да става обаче, паметник трябва да има. Винаги ще се намери някой неодобряващ. Вече прочетох множество мнения – че това е остаряла практика, ретрограден национализъм, неподходящ за съвремието, че ще се изхарчат стотици хиляди във време на криза, че ще се унищожи зеленина; че това е втора Братска могила, че е по-добре за целта да се използва съществуващата, която и без това е занемарена и т. н.
Проблемите са много и не трябва да се пренебрегват, но този път е задължително да се действа. През 20-те – 30-те години на ХХ век паметникът за това не е реализиран – много гласове, експерти, мнения и претенции. После идват военната оскъдица и недоимък, а след това комунистическото управление, което си има свой дневен ред за паметниците. Лошото е, че в протакане вече изминаха три десетилетия от 10 ноември 1989 г. и започнахме четвърто. А аз искам да видя такъв паметник! Работил съм за това и ще работя! Пловдив и падналите го заслужават!
За автора
