„Като в картина на Шагал“ е заглавието на песен, написана от Румен Тосков-Рупето през 2000 г. за дебютния албум на Мирослава Кацарова, „Бяло в бяло“.
Така е наречен и новият авторски проект на джаз певицата, който ще срещне публиката в София на 05 май от 20:30 ч. (Sofia live club) и Пловдив на 08 май от 21:00 ч. в Bee Bop Cafe.
Бунтовник и мечтател, художник с авангарден и търсещ дух, Марк Шагал смело пренарежда действителността. А в ежегодните си авторски концерти Мира Кацарова винаги фино и неангажиращо предлага ключ, с който публиката да дешифрира, да сподели търсенията ѝ. „Като в картина на Шагал” ще ни припомни отново, че светлината е наоколо, че свободата на ума е постижима. Стига да си позволим да се реем.
Какво вижда Мира Кацарова от сцената?
Всъщност много се радвам, когато от сцената виждам лицата на хората. Когато музиката започва да се лее и да се случва магията, личи, че се докосваме до едно ирационално състояние – отвъд разума, логиката и правилата. И когато това се случи, виждам светли и освободени хора срещу себе си. Когато си на концерт, публиката музицира заедно с теб, има тайнствен, почти мистичен обмен на енергии. И това прави някои концерти неповторими. Не е възможно един човек да го предвиди или контролира, то е отвъдно преживяване.
Понякога си измислям истории за хората отсреща, докато пея. А понякога музиката така ме е отнесла, че внимавам единствено за всеки тон, за динамиката и мелодията, за фразата, за детайла. Друг път, особено когато изпълнявам чисто нов концерт, мисля много. Музицирането е общуване и е много важно да се разбираш с музикантите, които са с теб на сцената, и с хората отсреща, с публиката, за да приемаш и предаваш послания, които са отвъд рациото.
Има една връзка между световете, свръхинтуитивно състояние. За мен такъв език е музиката – тя е онова неописуемо усещане за трансцендентно. Кой знае, може би тогава виждам не с очите си, а с други сетива.
Има ли чужда песен, нечия песен, която е отбелязала промяна в твоя живот?
Да, Cou-cou-rou-cou-cou paloma е такава песен.
Тя е доста стара, от 50-те години и аз съм чувала в детството си баба ми да си я тананика. Никога не съм си давала сметка, че един ден ще чуя в нея това, което чувам сега. Преди всичко заради гласа на Каетано Велосо, който просто я проплака във филма на Алмодовар Говори с нея. Тогава бях бременна с дъщеря ми и започвах да осъзнавам любовта и майчинството като състояние на различност, като пристъпване в нови простори с нещо много светло. И въпреки че тази песен във филма беше свързана с много тежка история, в моя живот тя придоби светли нюанси. За мен нейната тъга е пълна със светлина. Никога не я изпълнявам екзалтирано или тържествено, а като музика, извлечена от тишината, почти изхлипана. За мен този пробив във високия регистър на тона е като пробива на самия живот. Възприемам тази песен като песен на предела.
Минахме почти една четвърт от 21 век, какво възхитително ти даде той?
Да, аз изпитвам носталгия по 20 век, но непрекъснато се уча на изкуството да съм тук и сега. Сегашното има своите особени белези, които недооценяваме, но след време то ще ни липсва – както онова минало, по което бленуваме. Понякога страдам по песенното изкуство на миналия век, но въпреки това – в същината си – песента не се е променила, тя е най-краткото изразно средство, с което за около три минути можеш да разкажеш цял човешки живот. Една история, която е имплицитна не само в мелодията, но и в тембъра, в хриповете, в аранжимента.
Иначе за мен очарованието на 21 век е в новите начини да извлечеш хармония, ритъм, текст. В този смисъл музиката е много силно отражение, огледало на настоящето. Затова съм и много отворена към експерименти, не се ограничавам жанрово, опитвам нови неща. И, знаеш ли, музиката е като личен вътрешен психоаналитик. Това, което разбираш за себе си през музиката, до такава степен стимулира твоето несъзнавано, че става отражение на страховете, сънищата, тъгите и щастието ти, на кратките мигове. И този белег остава.
Една от малкото неавторски песни в програмата е бразилската класика „Водите на март“ на Антонио Карлос Жобим, която Мира Кацарова ще изпълни в превода на български на Зорница Христова:
„И прииждат реките
от водите на март
и кипи във кръвта
радостта, радостта”
Нали (дали?) е постижима радостта?
За мен тя е най-висшата ценност, неподправено и абсолютно автентично състояние. Радостта съдържа и приемане на живота такъв, какъвто е. Без да бъдеш критичен или самодоволен, без да бъдеш в каквато и да е крайност. Тя е най-честата форма на божественото присъствие.
Когато бях малка, в гимназията, се запалих по философията на будизма. И един приятел, с когото четяхме заедно книги по темата, ми каза, че радостта е смисълът на нирвана. А аз си помислих, че това е много повърхностно. И сега, след години, когато оценявам радостта като висша ценност, си давам сметка, че това учение никак не е случайно. В православните песнопения пък се казва „Радуй ся”.
Всъщност колкото повече порастваме, толкова повече се откъсваме от детското състояние на радост.
Защо избра тазгодишният ти проект да носи многозначителното име „Като в картина на Шагал”?
Нямах предвид конкретна картина, а самата му идея за летене. Много често в неговите картини хората летят – момичетата, момчетата, цигулките, кравичките, петлета, всичко.
Бях на изложба на негови рисунки в Рим, която беше много интересна – салоните бяха тъмни и само картините бяха фиксирани със светлина, като портал към друг свят. Там видях, че той си беше записвал текстове и често беше рисувал отворени прозорци и простор отвъд прозореца. Там, откъдето при теб влиза нещо неуловимо, различно, мистично.
За финал, нека с няколко думи само да маркираме от какво е направен светът на Мира Кацарова?
От сутрини, от погледи, от глас.
От сладкиши, от усмивката на детето ми. От тази нежност, на която е способен мъжът ми. В дълбините си нежността крие абсолютно всичко – дори превъзмогването на себе си, себепреодоляването, преодоляването на болката, товарите и конфликтите.
И щипка боса нова?
Боса нова е точно това! Горчиво-сладка като нежността, тя изглежда толкова лесна, а щом се вгледаш в детайлите, става ясно колко сложна музика е, колко е пълна с предизвикателства. И че не е толкова достъпна, колкото изглежда. Трябва време, за да узрее, да я възпиташ в себе си като нагласи и – понеже говорим за музика – и като музикантски техники.
––-
В тематичната програма на Мирослава Кацарова „Като в картина на Шагал” към музиката отново ще има специфичен подход. Този път той изпъква в срещата между джаз триото и струнния квартет – Мирослав Турийски (пиано), Веселин Веселинов-Еко (бас) и Младен Димитров (барабани) ще партнират на Мира Кацарова, а към тях ще се присъединят Ивелина Христова (цигулка), Диляна Давидова (цигулка), Мария Венкова (виола), Антоанина Юрганджиева (виолончело).
Ще бъдат включени някои парчета от „Бяло в бяло“, нови аранжименти на „Парфюми“ и „Летни улици“, както и нови песни като „Боса нова в градината“.
Какво още? Смисъл и свободата да помечтаеш.
Снимки: Диляна Флорентин
За автора
