Темата за културата и мястото ѝ в „политиката“ коментира Атанас Янкулов – продуцент, издател, мениджър на български артисти и изпълнители и организатор на концерти и спектакли:
Вече стотина дни България си има ново правителство, което дойде със заявка за промяна. И хората на културата, като най-уязвими, яхнаха надеждата, че нещо най-после може да се промени, че най-накрая някое правителство ще проумее, колко важни и основоположни за развитието на една държава са образованието и културата. Въпреки, че в нито една предизборна програма нямаше нищо конкрето и съществено за културата, въпреки че и до настоящия момент новото правителство няма изложена идея, камо ли дългогодишна стратегия как, кога и накъде ще води културата, то хората създаващи култура продължават да очакват, че и на тяхната улица ще
изгрее слънце.
И най-вече, всички разчитат в бюджета, парите за култура да са повече. Това добре, парите наистина трябва да са много повече, но само те в никакъв случай не са най-важното. Те са само средството, но не и самото решение. И в здравеопазването ежегодно се наливат все повече и повече пари, но това не пречи да сме първи по смъртност и да сме най- болната нация.
Всички знаем, че до 1989 година в тоталитарната държава имаше тотален и контролиран монопол с едно радио, една телевизия, едно място за звукозаписи, една агенция за концерти и пр. След промяната много неща наистина се промениха към добро:появиха се стотици звукозаписни студия, издатели, разпрастранители, организатори на концерти и изложби, продуценти на музика, театър, кино, концерти, фестивали, изложби, автори, изпълнители, режисьори, оператори, фотографи, рекламисти, пиари, менажери, издатели на книги и много други.
С две думи националният културен продукт във всичките му разновидности започна да се създава и развива извън държавата и въпреки нея. 30 години по-късно, непроменена в България, остана само една институция -Министерството на Културата, което повече от обективно и фактологически правилно е да се нарича Министертво на държавната култура.
Звучи нелепо, но истината е, че то се занимава само и единствено с държаните културни институти. Това само по себе си е изключително нужно, важно и положително въпреки, че имам лично мнение за бюджетното изкуство, на което обществото заплаща осигуровки, заплати, наем, ток и пр, като в същия момент отсъства пряк връзка, критерий и оценка от самите потребители на това изкуство. Убеден съм и вярвам, че държавата трябва и то много сериозно да подкрепя оперите, симфоничните оркестри, театрите и другите културни институти, но за да е ефективно това следва да се извърши сериозна реформа в принципите, системите и критериите при управлението на този държавен културен сектор.
Моята голяма болка е за пълното безхаберие към културния сектор, който не е на заплата, не се финансира и не се подпомага от държавата, но създава по- голямата част културния продукт, който произвежда добавена стойност, от която се финансира и държавния сектор. Битува и е наложено мнението, че тези които могат, които рискуват, които влагат освен своя талант и своите пари като се самофинансират и работят, работят, работят…то „те да се оправят сами“ без да разчитат на държавата.
И те наистина го правят и то успешно, защото имат конкуренция и реален измерител и оценител в лицето на Нейно Величество Публиката. И те не спират да се усъвършенстват и да се учат, да търсят, да инвестират, да падат и пак да стават, да произвеждат култутрен продукт, който потребителя да приеме или отхвърли-такава е съдбата на всяка песен, театрален спектакъл, книга, картина или концерт.
Обидно е една държава да няма отношение към творците си. Те имат нужда само от национална стратегия, структура и система на организация на всички процеси свързани с културата в нейната цялост, а не както е до настоящия момент – министерството да се занимава само и единствено с държавната бюджетна култура.
Повече от ясно е, че сегашната система предполага и предопределя корупционни практики, раздути щатове и ниво на културните продукти, които нямат реална оценка и стойностен измерител. Така, че не е важно само колко пари ще се „изсипят“ в тази бюджетна държавна култура, а трябва преди всичко да има правила, принципи и стратегия за развитие на цялата (не само държавна) култура във всичките й аспекти: меценатство, правилна политика за ниски наеми на държавните зали и места за представяне на култура, смислени фондове и сесии, които да спомагат за устойчив растеж и развитие, държавна политика за разпространение на българската култура зад граница, стратегия за развитие на културния туризъм, облекчен достъп до медии и по мащабно присъствие на българската култура в тях, включително и зад граници и много други.
Тридесет години българската култура продължава да чака промяната и да се надява най-после някой смело да отвори широко прозорците на това министерство, хубаво да проветри и дезинфекцира, експертно да нареди приоритетите в културата, да седне на една маса с всички нейни представители и да изгради ефективна дългосрочна и устойчива стратегия за развитие на българската култура и с една дълбока, смислена, експертна и ефективна реформа да превърне културата в основен приоритет на България.
Не за да я подпомага,“бута“ и “кърпи“, а за да се превърне във водещ стълб на държавата. За това се иска много хъс, много отдаденост, експертност, знание и и най-вече отговорен и можещ екип, и разбира се той самият да е културен. Както е казал великия Радой Ралин : „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“.
За автора
