Странна птица е българинът в чужбина. За щастие днес, за разлика от преди няколко десетилетия, той вече не е официално обявяван за родоотстъпник, преследван и зачеркван от властите. Всеки е свободен да избира къде да живее, с кого да общува и как да се развива. По различни причини хора решават да напуснат България и да търсят щастие и късмет (или пари) извън пределите й.
Казват, че всеки, който напуска дългосрочно България, бяга от нещо. Едни от мизерията и безпаричието, други от простотията и духовната нищета, трети по лични и семейни причини, четвърти от авантюризъм и жажда да опознаят други култури и нрави. Тези причини до голяма степен определят и социокултурния живот на българите. Като цяло емигрантите могат да се обобщят в три големи профил-типа, между които, разбира се, не липсват нюанси. Едните, които искат завинаги да скъсат с България и всичко българско: те не общуват (или почти) с други българи, не се интересуват от социалния живот на българската общност, обкръжени са от чужденци и постепенно се асимилират с тях. Това са тези, които България е изгонила от територията си, по икономически, културни и ред други причини. Те са емигрирали млади, намерили са среда, към която са се приспособили, и са се възползвали от възможности, които са им били предоставени, за да обърнат категорично и завинаги гръб на родината си.
На другия полюс са българските активисти, които слушат българска музика, излизат предимно (или единствено) с българи и в редките си контакти с чужденци не спират да хвалят България, понякога дори за сметка на държавата-гостоприемник. Те не могат да се адаптират добре към новата средата, затова си създават изкуствена българска среда сред буркани туршия, ракия и БГ телевизия, български приятели и построен комунитаризъм, в който много българи се събират заедно, за да си копнеят заедно, носталгично по България.. А като се върнат , там също са приети като чужди, загубили са средата си и им е трудно да повярват, че нещата не са съвсем такива, каквито са ги оставили, като са заминали,и животът е текъл и без тях. Обикновено в чужбина, не по тяхно желание, а по стечение на обстоятелствата, те не разбират местните, чудят им се на акъла и често изричат реплики от рода „Мани ги тия французи (англичани, германци, италианци…) виж ги какви са тъпи!“ . Без да го искат, те се превърнали в „немили недраги“, нещастни в чужбина и неприети в България. Някъде по средата е третият тип българи, адаптивни и отворени хора, които без предразсъдъци подхождат към гостоприемниците си, отворени за обмяна на опит и култура, запазвайки същевременно достойнството и гордостта от произхода си.
Вместо луканка и шпек предпочитат да опитат от местната кухня, не се противят да гледат местна телевизия и се интересуват от културния живот. Любопитството и предизвикателството са ги подтикнали да отидат в чужбина и те се възползват от това напълно. Създават контакти и приятелства с хора от различни националности, които поддържат с времето. Едновременно с това не затварят вратичката обратно към България, за да се възползват от правото си на избор – ако един ден се уморят да странстват, да могат да се приберат и все пак да бъдат щастливи. Както се казва „ „у дома е там, където човек е щастлив“. Всеки сам гради щастието си и прави своя избор. За едни майка, за други мащеха, България си е родина за всички, дори и да не е държава на някои. Зад това клише стои една голяма истина, която всички, които критикуват емигрантите трябва да осъзнаят: това са хора като вас, някои от които издържат семейства, други търсят личностно и професионално израстване, трети са заминали, за да се съберат с близки. Националната гордост е нещо хубаво само тогава, когато не е сляпа и за сметка на останалите особено когато точно тези останали ти плащат по 1500 евро на месец и ти дават условия на шеф, когато си мияч на чинии.
Калоян Колев – mediacafe.bg
За автора
