| Ние спориме двама със дама на тема: „Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете – тропа,
Залива ме с кални потоци от ропот
– Но тя ме прекъсва сърдито:
Аз четох как някой
– Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Бащата бил скътал пари.
Отвели тогава злодея злосторен, затворили този субект.
| И после разправял: „Брей, как се обърках и ето ти тебе бесило. Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. И чакаш така като скот в скотобойна, въртиш се, в очите ти – ножа. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А може, по-иначе може…“ Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо Пред него живота изплаввал чудесен – и после заспивал усмихнат… Но в коридова тихо говорят. Сетне секунда покой. Някой полека вратата отворил. – Хора. Зад тях часовой. Някой от групата, плахо и глухо, казал му: „Хайде, стани.“ Гледали хората тъпо и кухо сивите, влажни стени. Онзи в леглото разбрал, че живота е свършен за него, и в миг скочил, избърсал потта от челото и гледал с див поглед на бик. Но лека-полека човека се сетил – страхът е без полза, ще мре. И някак в душата му станало светло. – Да тръгнем ли? – казал. – Добре. Той тръгнал. След него те тръгнали също и чувствали някакъв хлад. Войникът си казал: „Веднъж да се свърши… Загазил си здравата, брат.“ Във коридора тихо говорят. Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора, а горе вече зората блести. Човекът погледнал зората, в която се къпела с блясък звезда, и мислел за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба. „Тя – моята – свърши… Ще висна обесен. Но белким се свършва със мен? Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден…“ Споменал за песен и нещо се сетил. | В очите му пламък цъфтял. Усмихнал се топло, широко и светло, отдръпнал се, после запял. Как мислите, може би тука се крие един истеричен комплекс? Мислете тъй както си щете, но вие грешите, приятелко, днес. – Човекът спокойно, тъй – дума след дума и твърдо редил песента. Онези го гледали с поглед безумен, онези го гледали с страх. Дори и затвора треперел позорно, и мрака ударил на бег. Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: „Браво, човек!“ Нататък е ясно. Въжето изкусно през шията, после смъртта. Но там в разкривените, в сините устни напирала пак песента. И тук започва развръзката, значи. Как мислиш, читателю, ти? – Тя, бедната дама, започна да плаче, започна във транс да крещи: „Ужасно! Ужасно! – Разказвате, сякаш като че там сте били!“… Какъв ти тук ужас?! – Той пеел човека. – Това е прекрасно, нали? |
За автора
