Българското село – държава в държавата

Живеем в 21 век – времето на джиесемите, технологиите, времето, когато децата са закърмени с интернет и сухо мляко (за да не увисне мамината гръд). Все по-рядко си задаваме въпроса: „Откъде идвам?” и „Накъде отивам?”. Родовата памет и история са захвърлени и прашасват заедно със старите албуми с вече избелели снимки.

Спомням си детството си, буйните игри, изследователския си дух, желанието да опозная и завладея света, да се докосна до всички нюанси на дъгата. Не се страхувах от неупеха, не ме спираха охлузванията и раните по краката ми, просто продължавах напред. Голяма част от лятната ваканция съм прекарвала на село, а по мое време се събирахме много деца и навсякъде ходехме заедно.

За съжаление сега селата запустяват … в тях вече няма детски смях. Оплакваме починал човек, когато чуем обаче за „ смъртта ” на цяло село, оставаме равнодушни. А българското село е нещо уникално. Последните години чужденците са пленени от красотата, начина на живот, добродетелите на хората на село, а ние „гражданите” гледаме по-скоро с насмешка на тях.

Нека направим паралел между една сутрин в шумния град и една – на село.

Събуждам се от звъна на телефона (имитиращ будилник) и припряно започвам да се оправям, обличам се и след 20 минути съм грабнала боклука и слизам по стълбите. „ Да хвърля кучето и да разходя боклука ” – мисля си с полузатворени очи. Бързам за метрото (просто нямам търпение да се блъскам в хората) и решавам да си купя закуска.
Питам продавача:  „Пресни ли са закуските?” „Разбира се, още са топли!”- отговаря ми той и ми продава милинка, правена вчера. Купувам си кафе, но бързащ мъж ме блъсва и се поливам. Да очаквам: „Извинете!” – да бе, да

Събуждам се сутринта и се чувствам наистина отпочинала и учудващо свежа. Излизаме в двора да пием сутрешното си кафе и съседката ми носи току що издоено прясно мляко без дори да съм я молила или очаквала. Даже ми казва, че понеже тревата в двора ни  е станала много голяма, вчера са я окосили. Да, знам, звучи нереално! Просто ритъмът на живот е съвсем различен, просто хората са искени и сърдечни.

А да не говорим за цялата зеленина, която ти „ пълни душата ”, за чистия въздух, за напичащото слънце, за щурчетата вечер и звездите, които блестят толкова силно все едно си в планетариум.   На село има неща, които може би никога няма да се променят (поне се надявам на това) – например прието е да поздравяваш всеки, който видиш по пътя или на двора. Тук няма звънци, провикването през оградата върши също толкова добра работа. Когато се затрудняваш в нещо, повечето хора сами ти предлагат помощ ( на някои това би им се сторило като мешене в чужди работи, но в селата е така)

Моето село – Слатина (има няколко села с това име) се намира в полите на Средна гора – на 25 км. северозападно от гр. Карлово. В края на селото преминава река Стряма. Край нея човек може да си направи пикник, да се разхлади, да лови риба (ако има билет). Няма нищо по-хубаво от приближаването на човека към природата и активната почивка далеч от големия град.

mediacafe.bg – Анита Апостолова