Вълшебен глас, от който трепериш, с огромен вокален диапазон, овладяла перфектно както силната драма, така и нежното деликатно пеене. Перфектна дикция, емоционална, красива, незабравима, когато веднъж ти влезе под кожата – това е Паша Христова. Вероятно повечето хора – ако изобщо свързват името ѝ с нещо – я помнят с „Една българска роза“, избрана за Песен на столетието. Някой може да се сети и за „Повей, ветре“.
Паша Христова може би е най-великата българска певица, и може би най-забравената. След смъртта си с времето наследството в паметта на средния българин бавно угасва. Най-невероятния наш глас го чуваме все по-рядко, все по-рядко се говори за него. А и може би по-добре.
Дали Паша Христова има място тук, сред целия кич във всеки един миг от ежедневието ни…
Може би ѝ е по-добре там. Отива си млада и красива. Млада, красива, истинска, тиха и скромна, а не супер звезда, която да я използват да пее по партийни концерти.
Днес Паша Христова щеше да има рожден ден. И може би някъде има – гласът ѝ е безсмъртен. Щеше да си го празнува сред нас, ако не беше самолетната катастрофа от 21 декември 1971-а, за която по традиционен български обичай виновни няма. Но дамата с един от най-великите български гласове си отива на 25-годишна възраст.
Отива си, два пъти по-хубава.
Остани си, при звездите…
За автора
