Почивните дни след обявяването, че Пловдив ще бъде една от двете Европейски столици на културата през 2019-а година преминаха и вече можем да направим един по-трезв поглед над случилото се. Ще отделим специален текст за митовете, които може да чуете за инициативата, но тук искаме да уточним само един – Да, Пловдив спечели, и ще бъде столица през 2019-а, през цялата година, успоредно с един друг италиански град. Това, че сме „българският кандидат“, „преложение на журито“ и т.н. е както вярно, така и леко подвеждащо – формално предстои заседание на Съвета на ЕС през май 2015-а, когато формално Пловдив ще получи титлата. За да бъде избран друг български град, трябва да се случи някакъв катаклизъм.
В седмиците преди решението кой ще стане ЕСК 2019 се изговори какво ли не, имаше шансове и очаквания това да бъде всеки един от четирите кандидата – Велико Търново заради това, че е най-малък и се нуждае най-много от развитие в културния сектор, през Варна до София. Явно е, че всички са играли честно и притеснението както у екипа, така и у висшите политици преди решението показа това много ясно. Защо обаче Пловдив спечели?
Незапознати от всякакви сфери, включително културните, коментираха че Пловдив едва ли не заслужава титлата, заради хилядолетната си история, запазените паметници от тракийско, римско, византийско, османско време и силната и пребогата Българска история. Ами, не – това има съвсем малка част от заслугата за титлата. Но това не трябва да ви разочарова, а напротив. Фактът, че критериите на Европейска столица на културата не фокусират върху историята и културното наследство, и Пловдив отново спечели, трябва да е огромен повод за гордост за пловдивчани.
Награждаването е доказателството, че Пловдив е жив град, който и днес е водещ в културния живот на страната, а дано в скоро време и в Европа. Пловдив не лежи на стари лаври, а е пълен с млади или опитни хора, всеки от които търси своя начин за изява. А това означава само едно – градът има потенциал да се развива.
Пловдив обаче не получава титлата, защото е перфектен. Напротив – освен, че имаме жива култура, имаме и живи хора, такива с отношение. Ако някой от всичките, критикуващи иронично „Каква европейска столица на културата сме, вижте ни… (…Цар Симеоновата градина, счупените лампички по Главната, църквата „Света Марина“, плановете за кула до Трихълмието, хотелът на Гребната – има за какво да се хване всеки)“ –ако някой от тези хора си направи труда да отвори книгата-апликация, с която победихме останалите градове, ще види, че целта ни е до 2019-а да започнем да си решаваме тези проблеми, да намерим този консенсус, в който по най-качествен начин хората да се обединят, да оценяват красотата, и да търсят устойчивост, а не временни успехи. Именно и това е най-ценното, което можем да спечелим от следващите години до 2019-а.
Не да се кичим с титлата и да красим фейсбуците си, а да използваме момента, за да задвижим една промяна в града към по-добро. Защото на всички ни е ясно (или поне на мислещите и милеещите за града), че има редица проблеми и недомислици – каквито всъщност има навсякъде по света в абсолютно всеки един град – но ако всеки дърпа към себе си, и отказва да говори и работи с останалите, нищо няма да се промени. Ето ви го „Заедно“-то.
Накрая ще отделим и няколко реда за една важна думичка от титлата, която спечелихме: „столица“. Нещото, с което също можем да се похвалим, и което ни „спечели точки“ пред журито е, че в Пловдив се разбра значението на тази дума. За да бъдеш столица, трябва да бъдеш готов да приемаш хора отвсякъде, да покажеш, че можеш да си център на цялата страна, а не да изтъкваш единствено себе си. Пловдив, с така иронично наречените „скакалци“, както и с още няколко идейни проекта, описани в книгата на творчески групи от София, от Бургас, от още много други градове и стотици други организации от десетки държави по целия свят доказа, че може да бъде столица. И за разлика от останалите кандидати, които опитваха да изпъкнат сами или изкуствено добавяха в кандидатурите си околни градове без творчески потенциал, капацитет или проектна готовност, Пловдив показа, че не търси самоцелна самоизява, а е готов да работи със света.
Защото Пловдив никога в историята си не се е затварял в себе си – ценното на града ни е именно в невъобразимото богатство на истории, култури, етноси, националности, което е минавало и оставяло своя отпечатък върху града непрестанно както през последните 8000 години, така и днес.
За автора
