След участието си в изложбата „Образ и подобие“, която се откри съвсем наскоро в София, Кирил Чолаков ще представи самостоятелна изложба „Къща отвъд света“ като част от проекта „Ан пасан“, Национални есенни изложби – Пловдив, 2015 г. Авторът се представя самостоятелно в България за пръв път от 9 години насам.
Какви предимства дава една толкова класическа медия като рисунката?
Рисунката е гнездото на идеите. Тя е изначалният жест, най-директния, чрез който разклоненията на мисълта намират върху лист хартия едно първо полагане на знаци и символи, и това вече е една структура, креативна и жизнена. Дали ще бъде драсната скица или детайлен проект, дали ще търси една завършена мисъл или кръговете на безкрайни премисляния, рисунката може да бъде наречена етмологията на визуалния език.
Какво е мястото на рисунката в съвременното изкуство? В чужбина и в България?
Изкуството от векове атестира мястото на рисунката, признавайки я за изначален извор на вдъхновение, като теренът, върху който човешката необходимост от памет и от комуникативност движи първите и фундаментални свои стъпки.
През миналата година имах честта да участвам в Биеналето на Рисунката в Римини, Италия – изключитено събитие, едно място за дебати и разсъждения върху един толкова есенциален аргумент. Посредством рисунката се говореше за живопис и скулптора, архитектура и дизайн, илюстрация , за театър и кино – без предразсъдъци, свободно преминавайки през векове и полета на приложение… На това Биенале заедно с безценни рисунки от Уфици ( Firenze) имаше работи на артисти като William Kentridge, Kiki Smith, Sol Le Witt, Joan Jonas. Интересът към случващото се там, големият брой посетители могат да бъдат един обективен отговор на въпроса ви.
За България не бих могъл да коментирам, нямам информация за подобни събития, които да се случват, дано да греша… Тук познавам лично и ценя високо няколко изключителни “рисувачи“ – Ясен Гюзелев, Атанас Атанасов, Николаѝ Панайотов.
Показвате на публиката едно специфично отношение към рисунката – работите с молив върху платно – какво провокира подобна визия?
В продължение на една година всяка сутрин вземах молив и започвах да пиша истории, процес много сходен с медитация. Приятно ми е да наричам тези работи „маноскрипти“, видяни от далеч са изградени от неясни линии, ако се приближим обаче линиите се превръщат в надписи, едно натрупване, наслагване на спомени, случки, текстове от книгите на Цветан Тодоров, Георги Данаилов, Константин Павлов, Йордан Радичков – всичко това като фрагменти от смисъл, които имат значение в определянето на треакториите на културната ми идентичност. Не е възможно обаче да подредим думите в една смислова наративна нишка, различните езици, историите се преплитат, смесват една с друга и се трансформират по-скоро в зърнестата структура на една черно-бяла фотография, която както при първите фотографски техники е изисквала дълго време за експозиция. Рисунките са снимка-спомен, една разфокусирана репродукция, в детайлите, на която е невъзможно да се навлезе, стоп – кадър на присъствия в мига на появяване или на преди да изчезнат завинаги.
Какви послания носи „Къща извън света“. Бихме ли могли да кажем че засяга често обсъжданата тема за отчуждението между хората или в съвсем друга посока тябва да се насочи мисълта?
Първо искам да уточня нещо, на което държа изключително много – изложбата е наименована „ Къща отвъд света“, не къща извън света или къща накраѝ света…„Къща отвъд света“ е почит към една книга и към нейният автор, великият Георги Данаилов, с чието любезно разрешение мога да нарека така изложбата ми, за което му благодаря от сърце.
Относно въпроса ви – в работите ми, като от в мъгла изплуват „ персонажи“. Те не позволяват никаква близост, всеки от дистанция поддържа жива своята мистерия. Те не обичат да бъдат обвързани с послания и да работят за тях, уморени са, не им се работи вече, а пък посланията от своя страна това се опитват – да ги впримчат в определена история и така да им наложат някакъв смисъл… а те точно от това бягат.
При всяко мое идване в България забелязвам колко малко от моите персонажи са останали и как заедно с тях си отива един цял свят. От години вече долавям един далечен S.O.S., но не за отцеляване, а по-скоро за достойнство на паметта.
Не смятам, че работите ми засягат пряко темата за отчуждението, със сигурност обаче засягат темата за самотата – на този, който си отива и за тези, които остават.
Как изграждате особените персонажи които присъстват в рисунките ви?
„Къща отвъд света“ е родена от една история, тази история извиква в мен изображения, които силно усещам. Точно на тръгване за Италия мой братовчед ми разказва, че преди време един щъркел не е тръгнал заедно с другите ( Извор е малко село в Радомирско, което се намира на пътя за миграция на щъркелите, и те от „време оно“ пристигат в ранна пролет и си тръгват около 18 август). В Извор на щъркела му викат “щърк“, та щърко дето останал и когато дошли мъглите пак там си стоял – на гнездото върху електрическия стълб. Един от персонажите на селото , Бохемо, всеки ден му носел за ядене и така „станàли другаре“, щърко слизал долу и ходел след него чак до къщата му.” И кога паднàл снего, Бохемо го прùбрал у дòма си”. Казвал на другите че “щърко е животно много сполучливо за компания и каквото му кажеш, всичко разбира“. Навсякъде ги виждали заедно, най-вече “у центърò”, когато Бохемо слизал до магазина и после сядал “у Курникò” (така наричат кръчмчта там) да удари по ракия. Обаче Щърко там не можело да влиза, нали си е животно все пак… и така той заставал вън до вратата и така го чакал с часове, да се прибират после (мога само да си представям как крачат бавно в нощта под падащия сняг човек и щъркел…) Така “ щърко иззимил“ , а когато през пролетта щъркелите пак дошли и нашият литнал да ги посрещне, те го “утепàли“ с клюновете си….
Намирам тази история за много балканска, приказна и същевремено жестока…и така, за моите персонажи не съм правил нищо друго освен да застана до Щърко на вратата на кръчмата в зимната нощ и да гледам с неговите очи.
Живеете и работите в Италия. Често ли се случва да показвате свои произведения в България? Какво ви кара да се връщате “назад“ към родината?
До България „прескачам“ всяка година, но не съм показвал нищо от 9 години (последния път беше Биеналето за съвременно изкуство, Шумен 2006. И там мотива до голяма степен беше личен – баща ми е роден в този град, като малък всяко лято ме пращаха там и имам чудесни спомени. Не бях ходил с години и ми стана много приятно да разбера, че там се опитват да направят нещо значимо… което за съжаление не продължи във следващите години). Показването тук означава пренасянето на една изложба и връщането и обратно в Италия, това е скъп и комплициран процес, в България бюджетите за изложби са срамно малки, работи се на принципа „въпреки всичко“, предимно с „летвички и ентусиазъм“ и може би защото не го правя често, за мен това завръщане “назад“ към родината има особено очарование (има сходство с неустоимото желание, което ме обзема при всяко мое връщане да хапна порция фалшиви кебапчета в някое крайпътно ламаринено кръчме, знаейки предварително за последствията, които ме очакват след това, и въпреки всичко го правя, защото са по-вкусни от „истинските“).
Едва ли бих бил тук, ако поканата не беше конкретно от Галя Лардева, с която ме свързва спомена за моята първа пловдивска изложба преди много години, и най-вече наблюденията ми за работата й като куратор на есенните изложби през последните години. Освен това бих прибавил уважението към историята на тези изложби, симпатията ми към представянето на Пловдив при кандидастването за Европейска столица на културата, още преди неговата номинация. Друг много важен мотив е срещата ми „на живо“ с много от приятелите, с които все се разминаваме. Живея от години вече в едно особено пространство – вън и вътре едновремено, чужденец у дома, и у дома в чужбина (Римини). Ако има нещо, което да обединява тези светове и да осмисля връщането “назад“, това са приятелите и слава богу все още родителите ми, хората, с които живея в присъствие и в отсъствие…
Каква е вашата гледна точка относно преминаването през „бито поле“?
Оказва се ,че почти през целият ми живот съм преминавал през „бито поле“ и не съм го знаел.
Каква провокация откривате в концепцията на Галина Лардева?
По-скоро бих казал приобщаване отколкото провокация. Намерих в концепцията едно съвременно поетично виждане, визия, която ми направи впечатление и в лавината от тенденции на актуалното Биенале във Венеция.
Въпросите зададе Дарина Бойкина
За автора
