300 години от рождението на Паисий Хилендарски

Цялата 2022 година е посветена на този юбилей, както миналата 2021 беше определена за честването на друг от титаните, стълбове на Българското възраждане – Георги Раковски. За съжаление, времето е изличило голяма част от сведенията за живота на хилендарският монах. На практика не е сигурно къде е роден и израснал, рождената му дата също е неизвестна; подобно е положението с времето и мястото на смъртта му. Като утвърдени за справочно-енциклопедична информация населени места с едни гърди напред водят за родно място Банско, а за такова, където го среща смъртта – днешен Асеновград, но за сериозните изследователи и те са забулени в условност и неизвестност. В крайна сметка обаче далеч по-важното е не кога се е родил и умрял Паисий, а това че е живял и е дал началото на цяла една епоха. Отдавна е ясно, че той не е основоположник на Българското възраждане, защото за да се формира като личност с родолюбиви разбирания и модерно мислене, което иска да предаде на своите съотечественици, вече трябва да са назрели нужните обществено-икономически условия.

Преди Паисий ясни индикации за народното пробуждане оставят Партений Павлович (1695 – 1760), живял и творил повече в сръбски земи, но родом от Силистра, основоположник на модерни тенденции в българската и сръбската литература, както и „ревнителят на българското отечество“ Христофор Жефарович (1690 – 1753), автор на илюстрираното историческо съчинение „Стематография“ (1741). Зографската българска история е написана година-две преди тази на Паисий, така че от началото на 18 век духовният климат е бил налице. Но делото на хилендарският монах извежда мисленето и разбиранията на българите за себе си като за общност на съвсем друго ниво. Преди това патриотизмът е до голяма степен общ за славянските и православни народи срещу мюсюлманите, считани за турци, без значение на народностния им произход. Затова споменатите Партений Павлович и Христофор Жефарович се считат и за сръбски книжовници, а вторият от няколко десетилетия е определян и като македонски.

За самосъзнанието, самоопределението и делото на Паисий обаче не може да има и капка съмнение в полза на чий народ са. Макар че безспорно произхожда от югозападните български земи, историчарите и политичарите в Скопие не са опитвали да сложат ръка на личността му, защото тя не само, че е пропита с тази хубава и позабравена дума – българщина, но и в крайна сметка е знаме, декрет, идеология на Възраждането на българския народ. Завършената през 1762 г. в Зографския манастир, а преди това писана в Хилендарския „История славянобългарска“ е много повече литературно и публицистично, отколкото историческо четиво. Тя е пълна с фактологически и хронологически грешки, но те далеч не са от значение.

Много по-важно е, че и днес думите удрят като с чук, а някои звучат стряскащо актуално. Българинът и днес е чуждопоклонник и въпреки че има собствена държава, е петимен да я изостави, за да отиде в друга, където плащат няколко сребърника повече, защото много от днешните българи не са прости орачи и копачи, както ги определя монахът, а хитри материалисти и единственото което биха желали да копаят е криптовалута.

Но, разбира се, има и много други. Такива, които се вълнуват и просълзяват от силните думи на Хилендареца. Такива, за които България не е само географско понятие или символ на покварена и пропаднала държава. Защото българите имат нужда от ново Възраждане и то със сигурност не от политическа партия, узурпирала името на светлата епоха от историческото минало. Въпреки всичко, Паисий е жив във всеки един от нас, който е тук и каквито и трудности от битов характер да среща, отглежда и възпитава децата си и полага грижи за възрастните си родители в любимото Отечество на пламенния монах.

Такива неразумни българи все още има достатъчно много и искрено се надявам да пребъдат, за да се отбелязват и следващите векове от рождението на Паисий в българска държава. Разбира се, Паисий е важен и за тези наши съотечественици, поели пътя на емиграцията, без да се отказват от своята национална принадлежност и пазят рода и езика си, без значение на географските координати. Всеки, който не се срами да се нарече с името БЪЛГАРИН, обича и почита автора и мъничката, но дълбоко съдържателна книга. Тя трябва да бъде във всеки дом, а цитати от нея във всяка българска институция. Има нужда от тях, може би повече от всякога!

Вашият коментар